автор: Bonnka

Аз не оцелях....и знам, че точно ние странните си тръгваме твърде рано от тази пародия – наречена живот.
Ние неразбраните ....,
....ние ексцентричните бунтари.
Ние лудите и забавните,
........но какво от това – най – страшното нещо в живота не е да умреш, а да останеш жив, след като останеш последен.

Ти не можеш да го разбереш, но го виждаш защото знаеш прекрасно, кой се смее, когато душата му плаче. Познаваш някой който плаче от щастие и от много малко е щастлив, кой умее това? Ти знаеш.
В сърцето си носиш късче спомен от този, който обича толкова дълго, колкото безсънна нощ – и толкова силно, колкото неовладян страх и ще носиш спомена до гроб.
Ти не можеш да го видиш, но го чувстваш и му се възхищаваш и си готов да живееш толкова кратко, колкото той само и само да си, като него.
Ти знаеш че е трудно да намериш себе си – и най-вече да си доволен от резултата.
Ти искаш да можеш да показваш грешките си и недостатъците – и дори да се гордееш с тях защото точно те те правят това, което другите не са, но не можеш заради страха на неодобрение, от който всички толкова силно се боят.
Може би е трудно да обичаш злодея, колкото е трудно да целунеш сополиво циганче – много малко хора могат това, и тези които го могат си тръгват рано.
Сигурно мислиш че е болезнено да бъдеш посредствен, но не знаеш че е адски трудно да осъзнаеш посредствеността си и да я харесваш защото си е твоята посредственост и точно тя те прави толкова уникален.
Може би си мислиш колко добре познаваш себе си – но не знаеш, че първо другите те опознават.
Не е най-правилния начин да прикриваш болката, обидата и разочарованието си, защото така показваш срам от собствените си чувства и сам знаеш че е доста трудно да бъдеш естествен и неприкрит, защото най-лесното нещо е да бъдеш част от тълпата, така няма нужда да се бориш за решенията си, защото те вече са взети но от някой друг.
Може би си минавал през най – дългите пет минути мълчание, ако не си ще минеш…
…но никога може би няма да повярваш, че ние сме духовно опустошени от обществото и в нас няма абсолютно нищо.
Знаеш ли че само се заблуждаваме като търсим оправдание на постъпките си – все едно не знаем че единственото оправдание е страхът ни от сблъсъка с действителността.

Аз не оцелях като материя, но оцелях като надежда.....