автор: tintiri

Тази птица ме учуди както никога досега.
Бях полегнал в скута на сянката на дървото.
И тя падна от него и с някакъв невероятен глас
ме запита дали съм се срещал някога с живота си.

Защото, разправя тя, животът е като небето – бос
и само облаците дето да ходи му пречат,
и само едно слънце и куп звезди на кълбо,
и така нататък, а аз, казва, съм обречена.

Криле имам, казва, а не мога да летя.
Пера имам, казва, но тежа на въздуха.
И сякаш годините (за да си отмъстят,
че ги преминах) пилеят ума ми през пръсти.

Затова, вика, питам всеки (а защо – вече не знам)
дали е летял, дали е летял през живота си,
както аз бях в небето и паднах, и паднах от там,
и отдавна живея като змия на дървото.