автор: GalGal

В търсене на себе си, се загубих....
Вървях си по пътя, свирех с уста, срещах хора, поздравявах ги, спирах да поговорим.

В търсене на себе си, тръгнах по пътя. Първият, който ми се изпречи. Веднага познах, че е моят и тръгнах след сянката си. Вървя в полумрак и я следвам.

Сянката ме изведе към поляна, пълна със светлина. Сянката ме предаде! Ако имах нож, щях да си избода очите. Ако имах нокти, щях да си избода очите. Но нямах, а слънцето ме заслепяваше. Затова затворих очи и тръгнах слепешком. Вървях и махах с ръце. Безпомощна! По пътя, който бях припознала като Мой…

Разбрах, че в мрака съм се спънала в любовта. Отворих очи, за да я огледам и разбрах, че отново съм в полумрака и сянката отново ме водеше. А любовта? Тя къде е? Исках да си сложа лупи, за да я намеря и видя. Но нямах лупи, а сянката ме дърпаше към себе си и към пътя. Потегляме.

Вървях незнайно колко дълго. Спирах незнайно колко рядко. Бях уморена незнайно колко много….

Изтощена, паднах и сянката беше смачкана от тежестта на тялото ми. Значи, отървах се. Здравей, свобода! Сама съм – с умората и с надеждата, че вече ще вървя сама и никой няма да ме води към поляни, на които не искам да бъда, към любов, която не иска да се покаже.

Вървя и, ето - пак любов.
- здравей любов!
(не ме чува…или аз съм станала глухоняма, без да разбера?)
Рисувам сърце на пясъка.
(не го вижда…или ревнивите вълни твърде бързо го глътнаха към морето)
Правя си свирка от букова кора и я надувам – Обичам те, любов!

И тогава, посред воя на песента, чувам воя на душата си. Не ме мъчи - казва тя - няма любов, аз съм пуста и ти не си ме населила.

Хвърлям в морето свирката и тръгвам пак. Но вече не знам накъде. И защо? И за кого? Стъпка след стъпка – в безкрайна еднообразна повторяемост краката ми се следват един друг.

Спирам. Почивам.
Почивам, докато спирам.

Спомням си за хората, които срещах, поздравявах, с които разговарях. Случило ли се е това? Кога? Не помня.

Спомените ми се размиват и сливат. Помня нещо като началото на пътя. Помня сянката. Тя къде е? Защо ме изостави? Помня и любовта. Всъщност, не бяха ли две? И душата. Тя искаше да разговаряме. Разговаряхме ли?

Не помня. Лягам да спя, уморена съм. Ще сънувам без спомени и като се събудя, ще бъда отморена. И тогава, обещавам си, ще тръгна пак по пътя. Точно онзи…ще го позная, сигурна съм….