автор: rad72

В топъл дъх ще стопя снеговете
от мълчаното бяло в косите ти.
Коленете ми – писани порти -
ще разтвориш с неказани истини
Еретик ще прегръщам по съмнало.
Женска рожба по здрач ще приспивам.
Ще я люшкам сред жито покълнало
и във облаци ще я повивам.
Ще преда от луната чеиза й.
Тежки сватове права ще срещам
и ще плисна бакър със сълзите си
пред копитата на жребеца -
на неверника с черните ириси,
дето тя ще целува молитвено...

За това, че си всъщност душата ни,
нека, Обич, ти е простено.