автор: pord

Човекът цял живот се учи от живота, но животът –
животно недодялано – не казва моля,
не чука на вратата,
нищичко не научава.

Безмозъчно, беззъбо, безмоторно
прибира рестото, гаврътва чашките, невинно мляска,
пафка си цигарката, злопаметен и хитър
като народ,
намига червендалесто, запретва
ръкави до уши, играе на канадска
ливада,
нечленоразделно се вълнува, сетне – страда.

Способен е в цял ръст на рамото ти да заплаче –
сантиментален и сълзлив като око на кьорава кобила;
но може нож в гърба ти да забие,
ако непредпазливо камъче изплюеш
и му обърнеш вечната талига.

Виси на косъма на твоята глава с последни сили,
но ако косъмът се скъса, ти ще полетиш стремглаво,
че той е по рождение безсмъртен и не бива
и косъмче от козината му да падне.

Все още ти е мил животецът –
животът,
животчето, което те научи
какво животно е човекът,
животът на човека,
човекът на живота,
от които – вид невиждан – ти си произлязъл,
за да изливаш чашките в ръждясалия си хранопровод.
Прекъсната тръба в кафе-машина,
която в миг зърната ароматни смила
и никога не връща ресто.

Наистина ли учим цял живот?