автор: StillYourPain

И в една прохладна сива вечер,
когато в ужаса си мислех,
че това сърце не ще го бъде вече,
и клепките си стисках,

усетих нечий нежен аромат
и пропаднах в небесата,
забравила за своите крила,
влюбена във зваздната позлата.

Обхвана ме космичен лед и ми спря дъха,
сърцето бясно запулсира,
и вместо да се спра, да полетя,
аз продължих да падам, да умирам.

А във смъртта си се разплаквах,
благодарях на всички божества,
ръцете шеметно размахвах,
със себе си и тях да повлека,

опиваща се в сетния си миг на вечност,
виждаща отвъд хиляда светове,
замръзнала и жива безконечно,
стремяща се света да повлече,

засмяла се и дивна сред звездите,
загубила ненужните си сетива,
освен живеца във сърцето и очите,
отвъд живот, наука и слова.

Изсмях се на страха и той избяга,
замрежих се от лед и заискрих,
видях Смъртта и гордо се изправих,
и я помолих с мен да пада -не - да полети ...

Нощ. Аз гледам небесата.
и чудя се за своите крила,
забравила напълно за цветята,
убили ме със своя аромат.