автор: rosalinda

Аз нямам талант.
Не умея да пиша. Пея само наум, да не ме чува никой. Рисувам като четвъртокласник. Физически много съм зле (не бягам бързо, не огъвам подкови и да си призная – предпочитам да спя на дюшек, а не на пирони). Умствено уж съм добре (в смисъл, че не знам десет езика и не умножавам седем- по осем-цифрени числа – пък и защо ми е – нали вече има компютри).
Мислех си обаче, че все пак имам един талант – да съм тук и да ми пука. Има толкова много неща, които човек може да обича в България. Обичам да чакам по спирките при отрицателни температури и да гледам звездите, за да не ми е студено. Обичам след “добър вечер” да чувам за поредната тежка катастрофа и веднага да сменям канала. Обичам, когато доброто винаги побеждава – във всеки филм, но не и в новините в седем. Обичам да изпитвам паника всеки път, когато аз или мой близък пътува. Обичам, когато в аптеките няма лекарства или да нямам пари да ги купя. Обичам най-добрите ни лекари и медицински сестри да мият чинии в щатите и да получават по-висока заплата. Харесва ми баба ми след четиридесет години стаж да няма пари да си купи хляб. Обичам да научавам, че ще ме осигуряват на минимална заплата една седмица след като вече съм почнала работа. Обичам престъпниците да се разхождат на свобода и никой да не го е грижа. Обичам да унищожават природата на България. Обичам езерата да пресъхват, защото използват водата им, за да забъркват бетон за строежи. Обичам да изичат горите и плажната ивица да изчезва. Харесва ми, че на мястото на детския ми спомен сега се издига хотел. Обичам иманярите да изнасят богатствата на България, защото имат повече пари за разкопки от археолозите. Обичам да съм сама, защото приятелите ми отдавна избягаха. Обичам да ме е страх къде ще учат децата ми и да знам, че няма да имам право да им кажа “Останете в България!”. Обичам да гледам как унищожват неща, които някога съм обичала. Обичам да се чувствам без помощна. Обичам да ми повтарят, че съм никой и от мен нищо не зависи, че нищо не мога да направя.

И точно като реша, че всичко вече е изгубено и нищо няма смисъл и се появява някой такъв... като теб. Уж нормален, пък... И разваля всичко... И си спомням, че има и други неща, които обичам в България... Обичам, когато някой с усмивка задържи вратата на асансьора вместо да я тресне под носа ми. Обичам, когато някой спре на пешеходната пътека, за да мога да пресека нормално и да не ми се налага да притичвам през улицата. Щастлива съм, когато срещна истински лекар или учител, от онези, които като ги погледнеш в очите и знаеш, че са родени да бъдат такива (само понякога неволно се питам “какво правите тук? Защо още не сте избягали?”). Обичам, когато стана сутрин да видя през прозореца навалелия през нощта сняг. Обичам малките градинки с цветя сред сивия бетонен свят. Обичам, когато през юни, макар и само за една седмица аромата на цъфналите липи надделява над бензинните пари. Щастлива съм, когато видя деца, които още играят на улицата вместо да стоят пред компютрите. Щастлива съм, че хората още четат книги, ходят на кино, театър и опера. Щастлива съм, че някъде още се пазят българските традиции, които всички ние вече сме забравили. Щастлива съм, че някъде там има иситнски българи – те говорят на свой си старинен език, който трудно бихме разбрали и пеят песни, които никога не сме чували, но са по българи от всички градски деца взети заедно. Щастлива съм, че някой все пак се връща в България. Щастлива съм, защото още има надежда. Щастлива съм, когато срещна човек, който все още се бори. Щастлива съм, че още има хора, които помагат.

Ей такъв си е моят талант (макар че талантът понякога се превръща в проклятие) – да обичам, да съм тук и да ми пука. Поне засега...