автор: Gabrielle_

„…и няма рими в моя стих,
и изразът тъй тежък е,
че чак
в душата вопълът ми тих
на крясъци превръща се...”
                                        Dolphin-sCry


Навсякъде със себе си
аз нося твоя снимка,
та щом ми стане твърде хубаво,
зелен метал- тъй остър и студен,
от нея погледът ти
(а как не искам да го виждам!)
тихо да ме прободе...
И тая тишина-ах,нека е проклета!
Ти знаеш ли какво е тишината?
На мен тя всякога ми шепне
само името ти.
И винаги се питам:
тези мисли за какво са ми
щом до кръв бодат ми погледа
по прашни кръстопътища
към рая?
И всеки тежък камък,
който
мъкна ден след ден
по пътя си към края
като същинска грешница,
защо ми е?
Знай, че ти във мен
запали адски пламък!
Сега във него
час по час сърцето ми изгаря...
а някога угасне ли,
значи без сърце че съм останала-
а казват- без сърце е страшно!
Нали и себе си, че съм без теб,
тогава
не ще мога да оплача...
....
Тъй дните ми се гърчат във порочна примка,
и с всеки кръстопът съм по-далече от безкрая
но все към нови
аз вървя, вървя, вървя
и нося твоя снимка...