Забранени за деца до 18 годишна възраст. Забранени за родители от 18 до 50 годишна възраст. Забранени за баби, дядовци, чичовци, лели, стринки, лелинчовци, тъщи, тъстове, сваки и свекърви от 50 до 100 годишна възраст. Те са толкова забранени, че човек се чуди как може изобщо да се появят на бял свят. Забранени са да се мислят, забранени са да се споменават. Забраните, свързани с тях и предхождащи ги са по-обемни от самите еретични сънища. Ако някой, било то администратор или редактор, откаже да ги публикува заради съдържанието им, значи той ги е чел и не се е съобразил със забраните. Или просто е или извънземен, или е мумията на Тутанкамон.

Сега, след като вече ви е пределно ясно, че не можете да продължите по-нататък, аз спокойно ще изложа своите еретични сънища.

Сънувам как се създава Асоциация за закрила на родителя от детски тормоз. Съкратено АЗРДТ. Впрочем, защо съкратено, не ни ли съкращават достатъчно живота, че и ние сами да бързаме да подминем хубавите неща в него. Асоциация за закрила на родителя от детски тормоз. Толкова е приятно на изговаряне. Придава неповторим вкус на небцето, докато го произнасяш.Въртиш го бавно с устни и го преглъщаш на щастливи хапки. Деликатес!

Основни цели на асоциацията – защита на родителя от детски посегателства.

Сън първи:

Взимам малкия от детската, а той доволно цирика около мен. Сценарият е ясен. Минавам през Плод-и-зеленчука. Натоварвам се. После в Хранителните стоки. Малчуганът иска бонбонки. Аз съм съгласен. Казвам му – „по-тихо”! Той не е съгласен. Гащите му падат. С една ръка ги оправям. Връзките на обувката му се развързват. Подпирам торбите и се опитвам да ги вържа. Той се съпротивлява. Мъжки. Събаря няколко пластмасови бутилки бира. Аз ги вдигам. Увисва се на торбата с картофите. Дръжките се късат. Събирам картофите между краката на опашката. Няколко снакса падат на земята. Кой ли им е помогнал. Един от тях не пада, той е разфасован и готов за употреба. Едвам се сдържам да не крещя и да не раздавам шамари. Правя само авторитетни забележки, които заглъхват нечути в ехото на схрускани снаксчета.

Първи сън ли казах! Ха! Дотук – чиста реалност. Но какво следва (баби, мами, татковци и лели – вън!):

Оставям торбите, взимам мобилния и набирам кратък номер. Приятен женски глас се отзовава на мига.

- Асоциация за закрила на родителя от детски тормоз, кажете?

- Спешна помощ! Иван Асен, на ъгъла с Мизия, магазина за хранителни стоки. По делата ще го познаете.

Опашката и продавачките ме гледат учудено (за по-голям ефект в съня ми). Точно след десет секунди вратата на магазина изхвърча от пантите с трясък. Вътре нахлуват десетима здрави мъжаги с маски и бронежилетки. Извеждат клиентите и персонала. Отцепват района. Хващат малкото зверче и го хвърлят в огромна тапицирана каросерия на ТИР, пълна с гумени и плюшени играчки и немуподобни малтретаторчета. Звукоизолирани! Сигурна защита!

В магазина веднага се пренася удобен фотьойл, махагонова масичка и цветен плазмен 53 инчов телевизор. Малко канапе пред фотьойла, разбира се, за краката. Две полуоблечени девойки от кориците на януарския плейбой ме хващат под ръце, полагат ме на фотьойла, сипват ми чаша гроздова и ми подават дистанционното. Чувствам се окрилен и закрилен. Превключвам на снукъра по Евроспорт и вече знам, че има рай.

Втори сън:

Отново познат сценарий. Взимам малкия от детската, напазарували сме. Отиваме да се люлеем.

- Искам на кон! – негова реплика.

- Уморен съм – аз.

- Искам на кон! – по-настойчиво.

- Не мога!

- Искааам на кооон! – Райна Кабаиванска.

- Кръстът ме боли. Не мога!

- Уаааа, уааааа – сцена от Война и мир, графиня Ростова аристократично припада на земята и се гърчи.

- Добре, добре – със сетни усилия, надежда всяка оставил, го вдигам на безсилно рамо.

- Искам картофки! – реплика от сериала „Престъпни намерения”.

- Ако слезеш долу.

- Уаааа, уаааа – самба, румба и фокстрот на кон. - Искам картофки, не искам долу!

Вече се досетихте, нали? Нищо съновно до този миг. Но изведнъж, мобилният е в ръката ми. Кратък номер! Приятен женски глас:

- Асоциация за закрила на родителя от детски тормоз, кажете?

- Помощ! Градинката на Иван Асен, срещу Райфайзенбанк – казвам.

- Секунда.

Всъщност им трябват точно десет. Вой на сирени. Нинджи, барети, клакьорки, фотомоделки. Каросерията на тира се обогатява с още едно диване, а корицата на януарския плейбой обеднява с още две красавици.

Разпъват ми шатра, естествено. В градинката. Фотьойл, телевизор, дистанционно. Какво му трябва на човек!

- Секс?

- Не, благодаря! Както казах вече, кръстът ме боли.

Красавицата ми се усмихва свойски.

- Ах, палавник такъв!

Не я чувам защото вече съм в Лондон, на Мастърса по снукър.

Как ви се харесва, а? Асоциация за закрила на родителя от детски тормоз!

Бам! Козирката на сградата ме халосва по главата и ме вади от унеса. Задрямал съм пред компютъра. Не! Кметът е невинен. Козирката е от Легото на моя син. А подемната сила не са дъждът, вятърът и корозията, а преизпълнената му със сила ръка.

- Тати, хайде да се борим!

Преизподнята ме зове. Ако не мога да отговоря на коментарите ви, знаете защо. Родителите знаят защо!

Сбогом на илюзиите!