автор: PaperTears

От време на време губя контрол,
забравям какво е свобода
и как да ти я нарисувам.
Ядосвам се като земетресение
и отчаянието ми пречи да фокусирам.

Потапям пръсти в течното си огорчение,
а умът ми остава вцепенен.
Дробовете ми се пълнят със сажди
от изгорели на клада идеи.

Прегризвам краищата си,
бода с карфици грешките по себе си,
заприличвам на тъжен таралеж,
нападнат от бодлите си.

Заравям се в косите си
дълги толкова, че да спра
да чувам пулса си и времето
да се разпокъса на паяжина.

Стигам до сърцето си по странен път,
за да го залея с чаени чаши гняв,
да го жигосам с поглед
и да му втълпя, че е само мускул.

Само мускул.
Туп-туп. Туп-туп.

Пак знам, че е само мускул.
Яростта ми се връща назад като вълна
и оставя мокър пясък в мен.
Тук-таме черупка. Изоставен дом.

Туп. Още не помня какво е свобода.

(20.01.08.)