автор: jeck

През 1974 г. , когато бях във втори курс на електротехникума, баща ми се запозна с една жена - вдовица, с двама сина. Мъжът и е бил алпинист и загинал при една експедиция. Тя идва няколко пъти на гости в къщи. Веднъж ме покани у тях да разгледам библиотеката и - имаше много книги и ме насърчи да взема няколко които харесам за четене. По-късно той говори веднъж с мене, че искат да се съберат: "Добре" - му казах.
Докато бях в електротехникума започнах повечко да посвирвам на китарата. Maйка ми я беше купила като бях в четвърти клас и много държеше на мястото и върху бюфета в хола (сякаш присъствието и като украшение беше по важното). Разбира се майка ми беше много музикална и не може да има съмнение за целта с която беше купила инструмента - да се уча да свиря. Аз все се опитвах да си подрънквам, особено като се върнех от екскурзии и лагери, където гледах как някои по-отракани момчета свирят.
С няколко момчета от нашия курс в техникума направихме състав. Натиснахме малко директора да купим още някой усилвател и въпреки резервираността му (предният състав бяха загубили част от уредбите) успяхме да издействаме някой лев.
Започнахме да репетираме и да правим забави в залата на техникума. И на бригадите ходихме няколко пъти да свирим.
Няма да забравя как на една бригада взехме ток от една разпределителна кутия (нямаше контакт наблизо), но звукът се чуваше едва-едва, уредбите нямаха никаква мощност. Чак накрая, след като свирихме два часа, се усетихме че не сме взели ток както трябва, а сме се свързали последователно на близката електрическа крушка. Усетих се по едно време като видях, че тя примижва по време на свиренето. (Толкова подготвени бяхме за практическа работа, особено аз, защото аз направих свързването.)
Покрай поп-музиката, покрай съставите много ме увличаше английския и се опитвах да превеждам някои песни, но съвсем откъслечно, защото нямах познания по английската граматика (в техникума учех немски, просто не се изучаваше английски - изборът беше френски или немски).
Като завърших електротехникума продължих по пътя на техниката. Кандидатствах в ВТУ "Андон Кънчев" Русе -електроинжинерство. В Русе - по внушение най- вече на втората ми майка - тя имаше някаква позната в администрацията на института, която го беше рекламирала пред нея, но изглежда и за да е по-евтино следването ми, а може би и за да е по-сигурно, че ще вляза (което на мен също ми беше на ум). На изпита по математика изкарах 4. 75 и ме приеха. С тази оценка можех да вляза и във ВМЕИ - София, ако бях кандидатствал там.
Идваше ред на казармата. Тук ме ентусиазира нещо сериозно за пръв път в живота ми. Към Дома на Народната армия в Сливен имаше състави - симфоничен,народен, естраден, актьорски - в които вземаха участие войници, периодично освобождавани от поделенията за репетиции - през ден, през два - за по 3-4 часа. Исках да кандидатствам за естрадния състав - идвали бяха да свирят по бригади и имаше добри музиканти между тях - поне като баскитарист смятах, че ще мога да се справя. Ходих няколко пъти да попитам момчетата от състава (с голямо страхопочитание, разбира се) има ли такава възможност. Но какъвто бях плах и стеснителен - едва ли съм им направил въобще впечатление. Тарторът им - барабаниста - на възраст доста над 25-те говори с мене един-два пъти съвсем снизходително, каза: "Ще има прослушване. ", намери един лист с ноти за баскитара (под фа-ключ), сложи си пръста под една нота и каза: "Коя е тая?". "Сол. " - му рекох и въпреки че веднага се усетих,че съм сбъркал, той рече: "Добре. Приготви си една блуз схема за прослушването. " Сега си давам сметка, че изглежда всичко е опирало до връзки. Аз ходих да питам един наш съсед, който работеше във Военното окръжие - по какъв начин се попада в Дома на Народната армия - имам ли някакъв шанс и може ли той да ми помогне. Той отговори много уклончиво - по-скоро нищо не ми отговори, сякаш се направи, че не ме е чул.
Все пак доста време свирих в къщи и се подготвях за евентуално прослушване. В началото на септември направихме едно импровизирано изпращане в къщи Поканих съучениците си от техникума. Бях много притеснен - дали ще стигнат кебапчетата, които бяхме взели. И наистина - надойдоха много повече младежи. Аз самият винаги чувствам нужда да направя повече хора съпричастни при такива случаи и бях канил когото бях видял. Холът беше претъпкан, поканих някои в съседната стая. Не бях наредил маса. Мислех си - нещо като шведска маса, в страни да има по нещо за хапване и за пийване, а то бяха толкова хора, че нямаше къде да се обърнеш, камо ли място за танцуване.
Когато втората ми майка донесе тенджерата с кебапчетата и подноса със сандвичите, една група от моите съученици - седем-осем души, които бяха от града - ограничени момчета, прославени с уригването си в училище и по улиците, започнаха да грабят - кой колкото вземе - и за другите нищо не остана. Бях много притеснен, потънах в земята от срам.