автор: angar

Бях влязал в магазина. Към витрината
се дръпнах от сновящата тълпа.
Внезапно манекенката прекрачи
към мене и ме хвана за ръка.

Тя каза: "- Изведи ме да поскитаме!
Да видя още нещо в този град!
Омръзна ми една и съща улица
да гледам през витринните стъкла!"

Излязохме.
И срещахме познати.
Говорихме.
И аз бях удивен:
дори ръкувайки се, не разбраха
че с мене е пластмасов манекен!

Вървеше горда, стройна, дългонога,
повдигнала в презрение глава,
облечена по най-последна мода,
а беше само кукла, без душа.

Вечеря в ресторант.
Тя, като всички,
умееше да пуши и мълчи,
или дълбокомислено-безсмислено
да кима през премрежени очи.

Тук лампите започнаха да гаснат.
С тях персоналът ни предупреди,
че идва полунощ, и че е време
за нас да заплатим и си вървим.

Валеше дъжд по каменните плочи.
Градът, полека-лека, опустя.
Универмагът бе затворен вече.
Тогава я отведох у дома.

И до зори, във нея тръпно влюбен,
целувах миловидното лице.

Мъжете малко се интересуват
дали жената има и сърце!