автор: nadya

Най-трудно е началото, ако не успееш да откриеш първата дума и първото изречение не може да се получи. Дълго мислих и реших да започна от средата, доколкото животът на човек има среда. Кой знае...възможно е и да съм я открила.

В памет на мама



Събуди я тракането на колелцата. На стъкления плот на количката старателно бяха подредени превързочни материали, цяла купчина нарязани и нагънати марли, хирургичен набор, дезенфикционни разтвори...”Кой ден е днес?”-не успя да си спомни. От три месеца дните така си приличаха, че се обърка. „Няма значение, просто още един ден-неподвижен като всички останали”. Погледна към прозореца на болничната стая. Навън валеше сняг. Вятърът завихри снежинките и те затанцуваха в белотата си.
-Хайде, мила, ще трябва да сменим превръзката.-сестрата се надвеси над нея. Внимателно с дълга пинсета започна да сваля марлите от корема. Отдолу се появи тънка мрежичка, а под нея пулсираше-живот. Системата отброяваше капките и единствената й храна от месеци. Не усети болка, в последно време почти нещо не усещаше. Сестрата сръчно смени превръзките. Отново се чу тракането на колелцата, отдалечаваха се по коридора. Калина се опита да заспи, там в сънищата се чувстваше по-уютно, но днес сънят упорито отказваше да се върне зад клепките.

Подреди мислите си, доколкото беше възможно. От петнадесет години работеше в тази същата болница, първо като диетична сестра в инфекция, после в прехраната на цялата болница, а накрая като травматологична сестра. Пенсионираха я на петдесет и осем, още се чувстваше работоспособна, но...не успя да понесе стреса, цял живот се бе грижила за някой и сега ето я в същата тази болница. Вече като пациент. Осигуриха й самостоятелна стая, телевизор, санитарен възел и...поиска да се върне у дома. Замечта се. Системата капе-кап, кап, кап...на масичката отсреща са подредени банките. Отпита се да ги преброи, но от тук трудно се виждаха. Днес ще да й донесат първата храна-сок от моркови.

Подпрял се на рамката на вратата, Валентин се усмихна.
-Как си, бабче?-попита шегувито. Поразтреби стаята, то и нямаше какво толкова да подрежда, но просто навик. Смени банката, поизпъна чаршафите и повдигна горната част на леглото. Придърпа един стол и седна до нея. Калина се загледа в сина си и отвърна на усмивката му.
-Какво да ми е, добре съм...Как са децата? А сестра ти, обажда ли се?-попита тя.
-Сестра ми обеща ме смени в петък, ще остане и събота...Нали знаеш, че е далеч, просто няма възможност да бъде по-често тук.
-Знам, знам, само питам. Погледни гърба ми, от лежане кожа не ми е останала и нещо започна да ми лепне отдолу...
Вальо внимателно я повдигна, гледката не беше никак красива. Кожата на гърба й се беше подула и на места вече разкъсана. От там изтичаше лапкава течност. „Ще трябва да повикам, лекуващия лекар...това май не са го видели...”-помисли си той. Откакто я приеха за втори път в болницата, преди близо пет месеца всяка вечер оставаше да нощува при нея. И през деня се отбиваше да я нагледа. Работеше три етажа по-надолу като лекар, но в друго отделение. Поседя още малко при нея, направи й сутрешния тоалет...лицето, ръцете, среса косата й или това, което бе останоло от нея след химиотерапията. „Някой ден ще трябва да я боядисам...”За повече и нямаше време, трябваше да се връща на работа.

Отново се чу тракането на колелца, този път бе количката с храна. Санитарката й подаде малкото бурканче със сок, отгоре весело стърчеше подкривена сламка. Калина опита...странен бе вкусът на храната, вълшебен. Усети как тръпчивият сок се стича надолу и сякаш я изпълва цялата. На времето бе добра домакиня или поне се страеше да бъде такава. Имаше специално отношение към храната, но такава вкусотия не бе опитвала. Сякаш залепна за сламката, погледна бурканчето-беше празно. „Само толкова ли?”-помисли си тя. След около час сокът започно да излиза през отвора на корема...В първия момент се уплаши, посегна за марличките от нощното шкафче и попи течността. Марлята бе на привършване, а течността продължаваше да извира-от едно нищо и никакво сокче. Трябваше й помощ, присегна се и натисна звънеца. Чакането й се стори часове...още не знаеше, че това е само началото на напирищато трудно ежедневие.
На следващото хранене се случи същото. Трябваше да се справи някак...и тогава се сети. Донесоха й една спринцовка-двадесет кубикова. Нахрани се и след час се въоражи с нея. Аспирира течността от корема и в малкото легенче. После пак и пак...търпение, безкрайно търпение. Стомахът й подаваше сигнали-всичко е наред, всичко е наред, но не беше...Нищо не бе наред.

Изведнъж притъмня, бялото придоби привкус на сиво. Стените се разлюляха и тръгнаха към нея. Озова се в капан, не можеше да помръдне. Някъде отпред, в далечината нещо просветна.”Мълния-мисълта й бързо се стрелна в обратна посока-нямам къде да се скрия, тия стени ми пречет.” Стаята вече не приличаше на стая, а на тесен тунел. Изправи се, бавно и тръгна покрай стените право към светлината. Когато стигна до края се обърна и погледна надолу. Видя неподвижното си тяло, а около него се суетяха лекари. „Това не ми се случва-помисли си тя-сънувам. След малко ще се събудя и всичко ще си е на мястото. ”Пред нея застана дъщеря й, силно накуцваше с левия крак. Отдавна, още от детството имаше проблем, но точно така не беше я виждала. „Наде, хайде да те водя в травматологията. Ще направим рентгенова снимка...Много ли те боли?” Сигурно сънуваше, та дъщеря й бе на километри от нея. Нямаше как да е тук...Извървяха дългия коридор, от стените лъхна на болка. Една врата се отвори и нахълтаха хора. „Може би е ден за свиждане.”-помисли си Калина. Надя се изгуби в тълпата. Само викът и остана да блуждае дълго по стените. „Момо!!!”

Калина отвори очи, не трябва да умира точно сега. Детето й се нуждае от нея. Стените бавно се връщаха на мястото си. Тя се опите да повдигне ръката си. Не успя, сякаш вените й бяха пълни с гъста, тежка течност. „Къде съм?”-огледа се наоколо.
-Добре завърнала се!- усмихна се лекуващият лекар.-Дълга разходка направи...почти четирдесет дневна. А сега е време да поспиш...,почивай си.
-Ъ...д...е...а?- попита Калина и не разпозна гласа си.
-Спокойно, мила, всичко е наред. Почивай сега, по-късно ще поговорим.-лекарят притвори вратата след себе си.
Тя погледна към корема си, мрежичката я нямаше, бе останала само малка тръпчинка. Ръбчетата й леко розовееха.

Точно по същото време, на километри разстояние, в една друга болница дъщеря й направи първата си крачка след тежка операция на левия крак. Надето вдигна телефона, отсреща бе брат й.
-Здравей, сестра ми! Искаш ли да чуеш някой...
-А...люо...Ка...к си, Надее?
„Това гласът на мама ли е?!! Нещо не е наред, почти не го разпознах и защо провлачва така думите?”
-Мамо...-успя да прошепне Надя.
-А бе нещата се бяха усложнили, но се оправят. Ти не се притеснявай.-успокои я брат й.
-Ама как така?! Защо нищо не си ми казал? Какво й е на мама?
-Възтановява се...след инсулт и четирсет дневна кома. Аз съм денонощно при нея, а ти гледай себе си. Как си след операцията?
-Трудно, но ще се справя, не ми е за първи път. Мъчно ми е за мама. И знаеш ли, по-добре не й казвай за операцията. Ще се разстрои, а точно сега няма нужда от това.
-Добре, но как да й обясня отсъствието ти. Тя все пита за теб...
-Ами измисли нещо-работата, децата, а и е зима. Пътуването е трудно.
-Ще измисля. Грижи се за себе си. Когато имам възможност ще дойда те видя.
-Ти гледай мама, аз ще се справя...Знаеш.
-Пак ще се обадя. До скоро.

Снегът навън се стопи. Напъпиха дърветата.Островърхи тревички набодоха кафявото и развеселиваха деня. Заваляха и първите дъждове. Набъбна от сокове земята.Надя е на контролен преглед, първият след операцията. А после ще пътува за Пловдив, не е виждала майка си от месеци и е нетърпелива.
-Да...нещата вървят на добре. Тия патерици вече не са ти нужни.-каза ортопедът, докато я преглеждаше.
-Ами, хвърлям ги веднага, малко ще ми е трудно само с една канадка. Колко време ще трябва да съм с нея?
-Е, не бързай толкова. Поне още три месеца не бива да натоварваш изцяло крака.
-Благодаря, докторе и лек ден!

Надето остави канадката зад вратата в коридора. Майка й не биваше да я вижда с нея. Тихичко отвори и в първия момент се стресна. Тази малка жена, с оредяла коса и потъмняло лице, нейната майка ли е? Сълзите напираха отвътре, но тя се усмихна, въпреки.
-Здравей, мамо! Как си?
Наведе се и я целуна по челото. Седна до нея и дълго, дълго държа ръката й. Нямаха нужда от думи...

Всяка прилика със случайни лица и събития е действителна.