автор: pavli

Сънувам тази нощ Старостта.
С посребряла коса, с очила...
И... размити черти...
Тя е моя приятелка... бъдеща...
Аз небрежно сварявам кафе.
По утайката черна, назъбена,
с малко смях разгадаваме времето...
През пространствата дръзко минаваме –
няма крайни предели за нас...
Тя ме кани във своята къща.
Пожълтели писма ми показва...
Тук-там буква размазана
в млади спомени ме завръща...
И неволно изтривам сълза...
Неразумно съм хвърляла думи,
с въздишка примесени – да не горчат...
Пиперливо съм разказвала глуми,
довели ме до внезапен обрат...
Оголяла внезапно сред хорски сплетни,
мойта вярна приятелка гледа ме плахо...
Но ръката ми свойски държи
и говори напевно, познато...
“Предстои ни среща отново...
Ти не бързай, не припкай така!
Разкажи своето слово
и тогава бъди Вечността.”
...
Но... събуждам се.
Утро бодро ми маха с ръка.
И не искам...
Не искам...
да се срещам със Старостта...


***
Отлага се за бъдеще неопределено време...