автор: feniks74

Послание към бездуховността
Аз пиша,раздирам и късам,и плача,
и болката вписвам по теб.
Ти мъничка,тъничка,беличка книжко,
Не викаш,не тропаш,не скачаш.
Окъсана,дрипава,смачкана в мъка трептиш.
в леглото до мене стоиш.

Не викаш,не тропаш,не скачаш,не питаш,
със мене лежиш,ли лежиш
На фабрики влачат те,ходиш в затвори,
понакога галят те свестни ръце...

във теб аз пък,мъничка,тъничка,беличка книжко
оплаквам младежко,продрано сърце.

Със мене ти лягаш,със мене ти спиш,
ти знаеш какво е любов и окови,
какво е да страдаш от чужди злини.

Но стига сме спали.Постой,да стоиме.
Ще чакаме плахо-нек тръпне сърце.

Ти мъничка,тъничка,беличка книжко,
постой,постопли ме
постой,освежи ме,
потрепкай смутено във мойте ръце.

Разбрах,че в живота единствена ти си,
която подлагаш невинно лице
към всякакви хора-и гладни и сити,
О,беличка книжко,ти имаш Сърце!