автор: Ljastoviza

Омръзна ми, Господи! Как ми омръзна
да лягам, да ставам, да дишам под час,
по някакви сумрачни спирки да зъзна,
на крак да се храня, да плача без глас!

Омръзна ми вечно сред делници криви
с тояга в ръката да бъда нащрек,
защото побратим в съседните ниви
наточил е зъби за хляба ми мек...

Омръзна ми вечно да гоня Михаля
и пръсти да кърша след всеки сезон,
когато в живота ми пладне преваля
и залез ще висне над моя балкон...

Омръзна ми всичко... Е, и тогава?
Какво ми остава, освен сутринта
отново да скоча с душа вироглава
и с нова надежда да срещна света!