автор: balev_damian

Душата ми се сучи на спирала,
а кожата в изпънат барабан,
горките ми очи в мъглата бяла
през сълзи,Родино,те гледаха едвам!

И потънах на бъдещето в мрака
за щастието път да търся сам
и както в приказките-всяка-
мъж благородник да ставам там.

Но животът с приказки не става,
с приказките кратък се оказа той
и от външния опит за моята изява
изоставеният днес съм аз герой.

Жаден,празен,непотребен,
срещу съдбата вдигнал мощ,
кой под облак мрачен,леден
е прекарал прекрасна нощ?...

А тя,раздялата е неизбежна
и каква мъка носи,каква печал?
Родината ти става скъпа,нежна
и носталгията те изяжда цял!

Приказките-да бъдат за децата,
радост да грее в живите очи,
а истината си остава тя самата-
с годините все повече горчи.

Душата ми се сучи на спирала,
а кожата в изпънат барабан-
горките ми очи в мъглата опустяла
през сълзи Родино,те усещаха едвам!