автор: BlackCat
Кога си остъклил прозореца ми?
Все сенките ти скитат по стъклото.
Мълчи ми се.
(Че ако заговоря...)
А как бодеш -
прашинка във окото ми.
Не ми е вече хич до отражения.
(Какво, че не звучи по поетичному?!)
Ако направиш само крачка подир мене,
ще ме удари гръм и
звънко
ще се счупя.
"Ела" ли казах?
Дявол знай каква е
тази моя глупава налудничавост!
Ти отдавна си предрекал края,
а аз наскоро изгорих
илюзиите.
Ако случайно ми заскърца между зъбите,
си знам, че съм изронила надеждата.
Защо я виждам -
зрънце
подир
зрънце -
да се събира
точно в твойте шепи?
Защо започвам пак да меря стаята
с крачки, натежали от безпътие?
Спирам до ръба на безсъзнанието -
прекрача ли,
ще ми е все едно от тъмното...
Издишвам те. Оставаш по стъклото.
(Дано успее то да те попие.)
Сега е лесно.
Колкото докосване.
Но сили от къде,
да те изтрия?