автор: Ljastoviza

Юлия не си спомняше вече кога го бе забелязала за пръв път. Той беше един от редовните клиенти на уютното бистро в тихия престижен квартал. Наоколо се помещаваха най-вече адвокатски кантори, кабинети на психоаналитици, златарски ателиета, бутици за най-известните маркови облекла, брокерски къщи, а между тях, потънали в екзотична зелелнина, домовете на Красивите и Богатите.
„И той вероятно е един от тях...”, мислеше си Юлия. Засичаше го в бистрото всеки вторник следобед, когато задължително сядаше да изпие едно еспресо, преди да се запъти към кабинета на психоаналитика си. Юлия специализираше психонализа. Част от регламента на обучението беше да натрупа в продължение на пет години собствен опит - да се подложи самата тя на психоанализа при признат психоаналитик. Така Юлия лягаше четири пъти в седмицата по 55 минути на психоаналитичната кушетка и разказваше, каквото й дойде на ума. Психоаналитикът седеше зад кушетката в огромно кожено кресло, слушаше съсредоточено и обикновено мълчеше. От време на време повтаряше въпросително нейни мисли или задаваше кратки въпроси, които й отваряха врати за размисъл...
Защо Непознатият я занимаваше толкова? Не можеше да се нарече красив, но биеше на очи. Дали защото се появяваше с привидно непренциозни обувки на бос крак и панталон над кокалчетата, полуизмачкано ленено сако, което пасваше на изкусно подстриганата му брадичка и естетически стилизирания му къс мустак под носа? Или защото пристигаше със сив ретрокабриолет, който напомняше за Пикасо, за френската Ривиера, за бохемство и безгрижие?
През лятото Непознатият паркираше кабриолета си досами бистрото, изскачаше ловко от него и биваше посрещан с радостни възгласи от приятелската си компания, насядала на масичките отвън. Компанията беше винаги весела и закачлива. Юлия имаше чувството, че тези хора просто нямат грижи в живота. Непознатият си поръчваше шампанско в изискана, много висока чаша, скръстваше блаженно крака, облягаше се на седалката на плетения стол и се наслаждаваше на леденото си питие под любвеобилното слънце.
С какво ли се занимаваше този човек? Беше около 35 годишен, с тъмноруса, падаща небрежно върху раменете му коса и, Юлия веднъж го бе видяла отблизо, живи, сиви очи...
Понякога Юлия си представяше, че Непознатият може би е художник, който отвлича от компанията най-красивата дама в ателието си на тавана на някоя от изисканите сгради наоколо, за да я рисува. После двамата се отдаваха на дълга любовна нощ на матрак на пода между четки, стативи и недовършени картини. Друг път й се струваше, че може да е дилър на дрога. Представяше си как зарибява невръстни тийнейджъри със спечелващото си излъчване, имаше някакъв необясним чар, от който на човек му ставаше едновременно и страшно, и интересно....
Когато лежеше на психоаналитичната кушетка, Юлия никога не разказваше за Непознатия. Ядосваше се на себе си, че му отделя толкова много пространство във фантазиите си. Питаше се дали не й се искаше да бъде на мястото на онази красива дама от компанията, която във въображението на Юлия Непознатият отвличаше към въображемото ателие. И тъй като си отгваряше убедено с „Не!” се ядосваше още повече на неразбираемия си интерес към особата му. Правеше се, че не го забелязва, избягваше да сяда с лице към него и изобщо да среща погледа му. Това обаче още повече разпалваше въображението й. Непознатият изчезваше за известно време и после отново се появяваше: посред зима изведнъж с бронзов тен и загоряло от слънцето лице - ето на, кой знае на какъв екзотичен остров е отмарял, мислеше си Юлия, която с периферното си зрение долавяше всяка промяна у Непознатия. В ранна пролет спираше изведнъж с гръм и трясък яркочервен мотор на паркинга и влизаше с небрежен поглед в бистрото. Той също избягваше погледа на Юлия, а когато се случеше да се разминат на вратата, физиономиите и на двамата излъчваха досада. Една привечер Непознатият излезе от бистрото. Юлия бързаше да не закъснее за психоанализата си и излезе след него. Без да иска, тръгна подире му. Прекоси две улици и едва когато пред нея светна червен светофар, изведнъж се усети, че е тръгнала в съвсем погрешната посока. Погледна часовника си. Ужас! Преди десет минути трябваше да е започнала психоаналитчната й сесия. Запъхтяна, пристигна пред кабинета на психоаналитика си и позвъни. Той й отвори и отбеляза сухо:
- Днес закъсняхте с петнадесет минути.
- Извинявайте, Д-р Бенсдорф, така се бях унесла в мисли, че съм тръгнала в погрешната посока...
Юлия легна на кушетката. Пред прозореца лек ветрец полюшваше клоните на висока топола, от която се чуваше гълчава на врабци. Слънцето залязваше и в жилищата отсреща една по една светваха светлини - халогенносини, матови, студенобели, мекожълти. Гледката навън й приличаше на театрален декор, а тя се чувстваваше на кушетката като актриса в светлината на ярък прожектор.
- Днес закъсняхте с петнадесет минути - повтори психоаналитикът.
- Без да искам тръгнах след един мъж... Не зная защо... Не мога да разбера себе си... Срещам го често. Възбужда с нещо интереса ми, а не зная с какво... Това ме измъчва... Сънувам го...
- Сънувате го?
- Да. За последно онази нощ... Все един и същ сън, който се повтаря...
- Какво е чувството в съня ви?
- Напрежение като в кошмар!
- Кошмар?
-Сънувам, че съм в някакъв средновековен замък, който е много висок, с множество тесни лабиринти и вити каменни стълбища... Аз се качвам нагоре по едните стълбища, а този мъж слиза по отсрещните. Опитва се да ми каже нещо, което не разбирам. Той се изнервя и започва да жестикулира. Аз се напрягам да проумея какво иска да ми каже и все не успявам. Качвам се все по-нагоре и влизам в някаква стая с женски трупове...
- На какво ви напомня стаята?
- На стаята с окървавените стени от приказката „ Рицарят Синята брада”...
- Как се чувствувате?
- Като пленница... И не мога да избягам... Тогава се събуждам, цялата обляна в пот...
- Познато ли ви е това чувство на пленница отпреди?
Юлия се сепна. Разбира се, че й беше познато. Като дете беше много любопитна. Родителите й често й се караха за това. „ Ако продължаваш така, някой ден ще видиш нещо, което не трябва да виждаш или да знаеш, и без да искаш, ще си навлечеш беля....” - предупреждаваше я майка й. Така и стана. В съседство живееше доста уединено стар ерген на име Рудолф. Юлия често прескачаше дървената ограда и снишена в храстите, обичаше да наблюдава какво прави Рудолф: как си вареше кафе, как си гладеше дрехите, как се бръснеше по къси гащи пред огледалото в кухнята... Една вечер беше се покатерила на два пъна, сложени един върху друг и се беше хванала с две ръце за перваза на прозореца, за да вижда по-добре, тъй като в хола на Рудолф ставаше нещо странно: Рудолф бе забил нещо като кука, която висеше от тавана, и окачваше на нея въже с примка. „Какво ли е това? За какво ли ще му служи?” - помисли си Юлия. Рудолф окачи примката на врата си и тъкмо щеше да се качва на някакво малко столче, когато пъновете под краката на Юлия се обърнаха, строполиха се с трясък и тя падна в тревата. Рудолф, чул шума, изскочи веднага навън и зърна Юлия с ожулени колене в тревата.
- Какво по дяволите правиш тук по това време?! - Рудолф гневно я хвана за якичката и я задърпа.
- Ами, аз... аз...те наблюдавах!
- Наблюдавала си ме?! И откога го правиш?
- Ами... отдавна! - Юлия потрепера.
- Слушай, момиченце, само да си казала на някого какво си видяла тази вечер, и ще ти извия врата като на пиле... Окото ми няма да мигне, ясно ли ти е? - изсъска Рудолф.
- Няма да кажа! Обещавам! - уплашена до смърт, Юлия се сети за думите на майка си и съжали, че не я беше послушала.
- И да знаеш, че кажеш ли на някого, аз ще разбера. По очите ти ще разбера, защото отсега нататък ще идваш всяка вечер тук да ми докладваш дали си казала някому. Иначе ще те убия...!
И Юлия се подчини. Изскачаше всяка вечер от къщи за малко, за да увери Рудолф, че не е казала на никого за видяното. Така с месеци. Една събота сутрин баща й се върна от магазина и каза:
- Нашият съсед Рудолф е умрял. Сгазил го влакът, когато пресичал линията на забранено място...
....Непознатият скоро не беше се появявал в бистрото и на Юлия й беше олекнало. Навън бе вече зима, стъмняваше се рано, заведението беше редовно препълнено и Юлия се чувствуваше много спокойна, всеки път когато видеше, че Непознатият го няма вътре. Веднъж го мерна през прозореца, вдигнал яката на зимното си палто, брадясал, с блуждаещ поглед. Хвърли поглед към бистрото и отмина....
..................................................................

Мобилният й телефон иззвъня.
- Дежурен психиатър, д-р Юлия Брандхоф слушам ви?
- Тук е д-р Крафтбах, дежурен хирург в Спешно отделение. Колега Брандхоф, моля, елате незабавно в Спешно отделение на консулт. Касае се за 36-годишен мъж с пореден тежък опит за самоубийство чрез прерязване на вени. Жизнените параметри са стабилни. Мъжът е контактен.
- Идвам! - Юлия заключи кабинета си и влезе в асансьора.
Прехвърляше вече полунощ и повечето кабинки в Спешно отделение бяха празни.
- Къде е пациентът? - попита Юлия.
- В седма кабина. Сам е. Заповядайте историята на заболяването.- сестрата й подаде папката.
Юлия дръпна жълтата завеса на кабината.
- Добър вечер, аз съм д-р Брандхоф, дежурният психиатър! - каза Юлия с обичайната си учтивост и в следващия момент застина. На болничното легло в кабината лежеше с превързани предмишници Непознатият.
- Вие?! - извикаха двамата в един глас.