автор: alef

Понякога
съм близко до земята,
разпуквам семе
в стъпка от сърна
и чувам-
вика ме реката
в прегръдката си
като в храм.
Запалвам
дните си по бреговете й,
стаявам дъх
и ставам бряг,
а после
задълбаваме под върховете
тунелен път
през няма тишина...
Понякога
си разпрашавам световете
сред гривата
на необязден водопад
и силата му е в ръцете ми,
очите ми
са с дънния й цвят,
когато
вика ме реката...