автор: apollyn

Тя се обърна, разтвори мъртвите си очи и разтегли устните си в гримаса, която трябваше да наподобява усмивка. И, въпреки че бе кошмар, тя бе най-красивото същество, създавано някога от човешки ум...
Тя се обърна, разтвори мъртвите си очи и надникна с тях в огледалото. Протегна ръка и потъна в собственото си отражение. Ръка, която се преливаше в ръка, за да се прелее в безплътно наглед тяло, което стоеше здраво на краката си в един безплътен наглед свят, който от своя страна...
Образът от огледалото започна да пълзи по ръката й, обгърна я, погълна я и в прекрасното си сребристо сияние изтри чертите й. Само слепите й очи си оставаха там- насред среброто на отражението... По-черни и по-истински от абаносовата рамка на огледалото, което опустя. И постепенно тялото й започна да възвръща очертанията си в отговор на молитвите й да си остане безплътно сияние за остатъка от вечността. Светлината започна да се отдръпва по кожата й все към очите й, където се събра, за да им даде живот. Изпълни ги със сребро, което излъчваше пламъци от студена ярка светлина, а болката в тези очи я накара да коленичи на прашния под, крещейки от завладяващата красота на новото възприятие...
И тя крещеше... С болката на всичките години мрак, в които бе повярвала, че светлина няма, в които я бяха лъгали, че светлината не съществува. Огледалото се пропука и образите в него се изкривиха... Стаята се изроди в стая от друго измерение, където стените се пропукваха и поглъщаха всичко... А тя все така стоеше пред огледалото и се взираше в сърцето му.
Изправи се и протегна ръце към липсващия образ в огледалото, а той разтвори прегръдките си за нея вътре в душата й. Тя затвори мъртвите си очи и се усмихна- на пламъците сребърна светлина, които изгаряха клепачите й, докосна ги с пръсти и се усмихна още по-широко. Отвори очи и се отправи към вратата....
Старият таван в още по-старата прашна скърцаща къща остана зад гърба й. Вече бе изгубила очарованието на мрака си, нямаше тайни... И единствено пропуканото празно огледало пречупваше и отразяваше светлината, която си бе отишла от този дом, за да се засели в очите й. А тя вървеше и се усмихваше на красотата на светлините, на съвършенството на камъчетата по пътеката, на облаците, които бавно се разхождаха по небето, събирайки се в неясна точка, някъде зад хоризонта...
Светлината извираше от очите й, поглъщаше света, хранеше се с него, с красотата и съвършенството му...