автор: BlackCat

Понякога съм сигурна, че губя...

Безпричинно листите разгръщам.
Чувствам как въпросите се будят
в тази глъхнеща без тайни къща...
И вратата е залостена отвътре.
И ръката се бои. И не почуква.
Връщам се. Бездомница съм всъщност.
И съвсем не знам дали съм си оттука...
Не разбирам вече. Пари ми в очите.
Кой измислил ви е вас, огледалата?
Хвърлям думи. А пък вие си мълчите.
Знам. Не струват. Празни думи. Вятър...

- Късно е - часовникът намига.
Той какво се прави, че ме знае?!
Знае ли, че Тук!, Сега! ми стига
и една-едничка неугледна стая,
във която може даже да е тъмно,
а пък аз да бъда прах върху листата,
който ще разпръсне - като съмне -
неизвестно накъде, последен вятър...

Празни думи. Лист накъсан. Тихо.
Някога и те ще си заминат.
Късно ли разбрах, сега се питам,
че ми стига... тебе да те има?...