автор: pagane_1

Смело криле сме разперили
вперили поглед в небето някъде.
Над върхове от недоверие
свири в крилата ни вятъра.
Но от горещи лъчи - метеорен поток
в капки сълзи превръща восъка.
Падаме ниско след всеки скок,
гравитацията ни прави просяци.
Безкрайно безкрайни, но мъртви са степите
между ефирния дух и реалната плът.
Как да покажем пътя на слепите,
които никога не са виждали път?
И когато достигнем до края
не се питаме :"Това ли сме ние?"
Истината най-сетне разбираме,
но сърцата ни са спрели да бият.