автор: krasavitsa

Бяхме в командировка. Още от първия ден той насочи вниманието си към мен. Мъж със самочувствие. Не криеше, че очаква блестяща кариера и беше доста разглезен от жените, а такива ме дразнят много.
Винаги съм се опъвала на Дон Жуани. Обсадата му започна вяло, банално и скучно, толкова уверен беше в себе си. Опитваше се да превземе крепостта с елементарни средства, и това ме предизвика. Реших да му дам да разбере, че зад крепостната стена има богатства, за които си струва да се потруди. За начало започнах да му се подигравам. Той се оживи. Събра всички видове войски, с които разполагаше. Това беше вече нещо друго.
Започнахме сражението. И двамата се превърнахме във вулкани от остроумие. Изригванията бяха примесени от моменти на затишие, през които всеки от нас опипваше врага, готвейки се за новата схватка. Сега вече и аз се стремях към компанията му, за да търся слабото му място. Битките бяха станали публични. Всички се забавляваха с разговорите ни. Диалозите ни бяха достойни за перото на Оскар Уайлд. И двамата бяхме мобилизирали целия си интелект и обща култура. Заливахме се един друг с водопади от красноречие. Цитати, асоциации и най-неочаквани обрати се кръстосваха като шпаги във въздуха, превръщаха се ту в меч, ту в щит и учудваха вече и нас самите. Той се ожесточи, но въпреки това не излезе от добрия тон, което аз нахално си позволявах понякога – в края на краищата, с нищо не бях предизвиквала обсадата му.
В един момент обаче усетих нещо, което ме учуди – той съвсем не беше толкова уверен в себе си! Под външния блясък и самочувствие отвреме-навреме прозираха плахост и несигурност и, ако ситуацията не беше военна, дори бих се трогнала.
Е, тук аз направих фаталната женска грешка. Проявих любопитство. Случайно или не, но ми попадна току-що излязлата му първа книга - все още нямаше отзиви за нея и в момента той очакваше присъдата си от критиката. Беше малка и я прочетох за една вечер. Книгата беше блестяща! Тогава разбрах – изходът на тази битка означаваше за него много повече, отколкото за мен. Той заслужаваше да бъде победител.
И така, крепостта усети не само как се предава, но и намери дълбок смисъл в това. На следващата сутрин се събудих, готова на всичко, за да подкрепя самочувствието му. Беше ме победил с таланта си.
Не бързайте да се смеете, има още.
През този последен ден от командировката нямаше вече сражение. Публиката беше разочарована и се чудеше какво е станало. Вечерта седнахме на разговор. Дадох му да разбере, че съм готова да приема поражението си. И тогава – това, което стана тогава, надмина всичките ми очаквания! Той деликатно отказа да консумира победата си! Изкуството на сражението му бе донесло толкова изтънчено удоволствие, че не искаше да го мърси със самодоволния пир на победителя. В пушилката на битката беше оценил достойнството на противника и отказваше да пирува за сметка на гордостта му. Стиснахме си ръцете и се разделихме като приятели. Но, макар и да сме се срещали неведнаж след това, никога не му признах какво отвори вратите на крепостта.
Талантът е толкова деликатно нещо…