автор: kiart

"Студено е и тъмно",
каза ти
веднъж по телефонната пътека.
И разговора нощен съкрати:
"Благодаря, че се обади. Лека!"

"Студено е и тъмно", каза ти.
Разкъса взрив заспалите ми вени.
Проклети телефони, не!...
Прости.
От вечност и небе сме разделени.

Не, нямам в този мрак студен
друг избор, ангел мой, освен

отвъд пределите на всеки храм
към най-дълбокото си да посегна.
С ръцете си зора и жар от там
да загреба.
Към теб да ги протегна.

И да те стопля.
И да стане ден.
Поне за час.
За четвърт.
За минута!
И нека падна после покосен
в нозете ти, любов.
Или във скута.