автор: skicnik

"Има само две безкрайни неща - вселената и човешката глупост. Но за първото не съм напълно сигурен." Айнщайн
„Знаете ли каква е разликата между умния мъж и глупавия мъж, когато са влюбени? Никаква.”

- Тя току що катастрофира. Ужасно е. Няма я вече.
Всмука ме. Вакуум. Сякаш черна дупка се отвори.
Исках да я намеря... Нямах време за губене... Казах да не ме закачат и се оставих на силата. Осъзнаването ми полетя. Нямаше да я изпусна. Невъзможно беше да я изпусна... Виждам земята, слънцето, летя нататък. Всичко познато се изгубва. Пространство, мъждукащи светлинки... Накъде? Нещо ме дърпа. Засивам се, за да използвам ускорението. Всичко тече натам, значи и аз съм натам. Дали ме е изпреварила много?
Време e да тръгвам за в къщи. Автопилот. Ключовете, портфейла, якето, асансьора, усмивка на охраната, колата... Контролирана среда.
Опипвам всичко с вниманието си - имам усещането, че е наблизо. Трябва да бъда внимателен. Къде си? Не можеш да не ме изчакаш, винаги си ме чакала. Не искам да те губя. Ще те спра.
"Честит рожден ден, тати." Гости, подаръци, шум. Плъзгам ги. Баси рожденика съм - с двата крака в другия свят. Само eдна мъничка ръка: "Мъчно ми е за тебе, тати." Гушваме се и лягамe. Оставям всичко зад себе си и поемам. Цялото ми осъзнавне е там.
Тя го направи. Спря света ми. Разби го на парчета, като стъклена бутилка. Безкрайността се оказа изтощително място. А аз се оказах твърде слаб за нея.
На сутринта бях смачкан -исках само да спя, а мислех за нея. Краката бяха вдървени, бъбреците болезнено пулсираха, черният ми дроб тежеше като камък, а в стомаха прострелваха остри болки. Гърдите горяха.
Вниманието ми се рееше свободно. Беше придобило необикновени възможности за концентрация, прегрупиране или разширяване. Но май бях загубил всякакво усещане за важност и приоритет. Нямаше нещо, по-важно от друго нещо.
Тръгвам за офиса. Как ли ще живея вече в този свят на важности? И дали ще живея?