автор: npoBpaTeHuk

-И така,днес научихме за развитието на човека през късните декадентски периоди на Античността.Джон, какво научи днес за късно римските идеали и делението на Империята?
-Ами обособяват се два коренно различни културни и религиозни свята,повлияни
различно от Християнството в зависимост от нуждата на владетелите.
-Глупости!Имаме това което и до днес e огромна бариера-разделението между Източнаи Западна Европа!
-Както кажете ,професор Дойл - каза Джон Смит и видимо ядосан напусна залата.
Професорът знаеше че той е не лош студент ,но е прекалено самоуверен и не каза нищо.
Джон Смит беше 21 годишен студент,3-та година Философия в Чарлстънския университет.Беше израснал в малко градче и никога нямаше много приятели.Беше записал философия,защото винаги си мислеше че е готов за тайните на живота,а той ги желаеше дълбоко,тъй като досега никога не беше истински щастлив.На практика той беше единак.
Ранният есенен следобед беше доста топъл.Джон беше решил да се разходи до библиотеката за да потърси някои книги,тъй като му предстоеше реферат. Вървейки по алеята той беше видимо ядосан и намръщен.Въпреки че имаше цел,той вървеше все едно е обладан от демон-с увиснала глава и поглед пълен с отчаяние,болка и злоба.Думите на професора отново го засегнаха,но той го беше яд по-скоро на света и на това което е.Бавно той се озова пред входа на библиотеката,пое дълбоко дъх и влезе.Търсейки из рафтовете неусетно се смрачи.Не откри това което му трябваше и бавно тръгна към общежитието си.Парка беше тъмен и зловещ
на фона на студената октомврийска вечер.Джон усешташе нещо нередно но не знаеше какво.Минавайки близо до паметника на Хърбърт Уелс той се спря и се замисли.В очите му той беше велик писател и човек,винаги гледащ напред.Дълбоко в себе си Смит искаше да е като него,всъщност той искаше своето място в живота-някъде където ще се чувства у дома.Осъзнавайки това той се натъжи отново и тръгна бавно към университетското градче.С периферното си зрение той видя силует и моментално се спря.
-Кой е там?-попита с осезаем страх в гласа.Никога не вярваше истински в мистичното,но в тази самотна нощ той беше готов да приеме всичко-беше на границите на здравия разум.
-Аз съм ,Смит,професор Дойл.Искам да ти кажа че поведението ти днес беше недопустимо и...
-Не ме интересува,нищо не ме интересува вече.Мислех че ще направя нещо тук,че ще намеря моят философски камък,но не.Дори и някога да съм имал шанса това не е просто живота.Вече не знамжив ли съм дори.Не знам какво ме държи жив-може би единствено животинското в мен и инстикта за самосъхранение!
Изрекъл тези думи той се беше задъхал и яростта беше избила с такава сила че професора гледаше стъписан.
-Знаеш ли какво е човек момче-една искра,появяваща се изведнъж и адски ослепителна и на следващия момент гасне в безкрая.
-О стига с тези философски простотии.Писна ми!Живота няма смисъл!Това е!
-Добре,щом казваш.И все пак искаш ли да се убедиш че е така.
-Какво ще направиш професорче?Ще се запалиш ли?Хаха.
-Опасявам се че ще стане нещо много по-лошо...
-И какво по-лошо от това което е сега?
-Смъртта.Всеки който види собствената си искра е обречен на смърт,смърт от мъка!
-Хайде не съм дете не ме плаши-каза Джон с видим сърказъм в изражението.
-Добре ,момче...Ти го поиска.
Изведнъж стана адски студено и тъмно.Джон си помисли че идва първия есенен дъжд,но вятър не се усещаше.Бавно далечината започна да изчезва в странна мъгла и той имаше чувството че напуска този свят.
-Уплаши ли се Джон Смит?Нали не ти пукаше за живота?Нали нямаше за какво да живееш.
Видимо ядосан Джон отговори-Добре дядка не виждам никакви искри тук-само студ и тъмнина.
-Това си ти в момента,но мога да ти покажа какво се опитва да пробие,какво все още те държи жив.
Изведнъж от тялото на студента започна да излиза нещо.То беше сияние,мъгла,аура-нещо нереално и Смит си помисли че губи здравия си разум.Бавно сиянието се отдели от него и образува нещо като сфера.Но то не беше
сфера-това беше искрата на неговия живот!Това бяха всичките му мечти ,надежди,идеали-като че ли бяха кристализирали в тази неземна сфера,а тя изглеждаше божествено в неговите очи.Обзет от чувство на отпускане и върховно щастие той съзерцаваше променящите се цветове-от небесно синьо,през зелен цвят напомнящ най-прекрасните поля,до пурпурно червен.Гледайки сферата той беше забравил професора.
-Това момче е смисъла!Това е твоята душа.Това е силата.Това е нещото за което трябваше да живееш!Погледни старателно-ще видиш много неща.
Съзерцавайки сферата в съзнанието на Джон започнаха да изплуват спомен.И ето той е малко дете и си играе на двора.Изведнъж вижда своята баба носеща книга.Джон е зарадван-това е първата му енциклопедия.Наивното детско,но все пак
свято щастие го обзема.Той жадно разгръща страниците гледайки картинките и сричайки думи.Ето той дори малък е решил-знанието е прекрасно!То дава сила.То дава смисъл да търсиш нещо по-добро.Винаги тласка напред. Като под влиянието на наркотик той поклаща глава и се обръща към професора с широка усмивка-отпечатък на неговото детство.
-Това е прекрасно.Аз не знаех че тези спомени още са живи.Аз...
-Това не е всичко, момче.Следващия спомен може да те унищожи.
И ето Джон е в гимназията.Седи на своя чин и рисува самолет на гърба на тетрадката си.За него контролното отдавна е приключило.В този момент извръща глава и вижда нея.Джейн.Винаги се страхувал да я погледне,сега имаше прекрасна възможност.Съзерцавайки бавнонейното лице той откри колко прекрасна е тя.Издигайки очи към дъската Джон видя очите й-тези прекрасни зелени очи.Имаше чувството,че гледа не човек,а ангел.Очите й просто го парализираха.Внезапно Джейн проговори-питаше учителя за задачата.Джон не чу смисъла,но гласа и звучеше като прекрасна музика,написана от най-великите композитори заедно.Бавно този спомен избледня като лятна роса
и Джон се върна към реалността с горещи сълзи капещи от лицето му.
-О боже...О боже...Аз...
-Да Джон.
-Тя...Тя е.Аз я обичам.Винаги съм я обичал.Тя е това което търся.Защо не се осъзнах,защо.....
Джон се разрида като малко дете.Той никога се не беше осмелил да я заговори.Беше го страх.След края на Гимназията тя отиде да учи в
Стантфорд и никога нямаше да я види отново.
-Видя ли Джон...Това е смисълът на твоя живот,това са нещата които са те държали живи.Но просто не си успял да направиш промяната,да видиш това което е трябвало,да направиш това което е трябвало-ти си опознал,осъзнал но не си осъществил.
-Покосен от мъка и болка Джон се изправи,погледна професора и се строполи с отворени очи-той беше мъртъв.
Не можа да издържи на тези картини,толкова истински и живи и все пак знаейки че не може да ги промени.


На погребението на Джон нямаше много хора-родителите му и дузина роднини,които не беше и нямаше да види никога.Имаше и няколко професора.
Така и не се разбра каква лекция е имал Джон този ден и какво е правил след библиотеката.В графика му имаше час при някакъв професор Дойл,
но такъв нямаше от 50 години,когато една сутрин на пейка бяха намерили бежизненото му тяло и все още стискайки джобно ножче с което беше
издълбал на пейката една единствена дума - ИСКРАТА.


Август 2005