автор: pasata

Когато се обръщам назад да открия
погледа на жените, обичали ме,
намирам само огнени рани,
оставени от безумните ми думи –
като остриета, впиващи се,
като пламъци, обвиващи ги,

отричащи мига безкраен, в който сме забравяли
за всичко друго,
вълните нежност,
на които сме отплавали към острови сънувани.

Когато пиша дългите си глупави писма,
с които казвам сбогом,
се мразя и проклинам,
и питам се – защо ли пиша,
а не замълча –
нима и обичта, и отчаянието,
и студенината, заключила сърцето ми,
могат да са живи в някакви си букви,
глухи и безплътни знаци,
без топлия глас,
без погледа, плуващ в звезди,
без музиката,
без прегръдка –
без срещата очи в очи.

Как искам да замлъкна,
за да чуя твоя глас,
а знам, че достатъчно е само
отново ръка да протегна
и да те потърся.

Зеленото не е цветът на ревността,
а на жалкия ми страх
от идващото утре
и отминалото вчера,
денят ми вече празен е отдавна,
останаха ми само думите –
нечуващите и безгласните,
редени безспирно, отлитащи в нищото
и пропилени –
не онези думи, с които те галех
и целувах,
и наричах всяко кътче от теб
на срещата ни, на погледа ми,
на ръцете си, на устните ми.

Сега аз пиша –
но не едно от онези полупрощални, полусподелящи, полуочакващи писма,
които единствено се осмелявах да пращам,
сега не пиша с желание,
а защото искам да спра,
да зная, че ако не мога да се върна,
то мога да спра да те наранявам,
да спра да те режа от време на време парченца,
да спра да питам, да чакам отговори за себе си,
да чакам да се случи, каквото има да се случва,
и да изчезна...

Каква ли полза, ако съм се срещнал с
теб сред звездите, запалил съм светлина,
дарил съм млечен път и тичали сме по него до полуда,
каква ли полза, че се чакахме и очаквахме всяка песен на душите си,
за да я пеем, за да я слушаме заедно –

когато сега липсвам,
не като човек, който е тръгнал, но винаги носиш в сърцето си,
а като мълчанието и слепотата на безвремието,
липсвам - като самотна вечер,
в която допивам чашата си с отвращение,
в която пуша по навик и принуда,
като миг, в който стопиран,
блокиран, гипсиран,
свеждам глава и очи
и не продумвам.

Неразгадаеми са пътищата ни,
макар сърцето да ни води,
надявам се, не то отведе ме далеч от теб,
а самоделната отрова, която навремето на екс изпих,
илюзии са спомените ни –
миналото е само това,
което в нас живее,
другото отдавна е потънало в забвение.

Сега боли,
докато навън студено е и
през прозореца неприветлив
посреща ме студеното око на улична лампа,
насочено сякаш лъча на полицай – инквизитор,
разпитващ за всяка нелепа подробност,
от който няма спасение,
както от ледените снежинки лудеещи пред заслепяващата светлина,
сякаш нападат ме и вятърът вече не ми е приятел,
а ме преследва –
в тази вечер дори ме напуща желанието да се прибера,
вече знам как Кай е бил пленен от Снежната кралица,
очите ми са само сухи, макар в тях да гори на остри парчета
онова безумие, което всяка нощ в най – тъмния час преди зората ме прихваща –
сега боли, да - вляво, в сърцето,
но истински, с физическа, телесна болка,
пареща и напомняща за прекаления брой цигари
и ненужните чаши ракия от предишната вечер,
за пресъхналото небце в съня ми,
и нежеланието да се събудя и да започна днешния ден....

Защо ли зимата ни толкова ми е противна –
сега, когато пресъхнали са изворите,
когато само оплакването се излива от вцепененото ми съзнание,
защо безбройните коли във петъчната вечер,
запътили се към дома, към топла стая и усмивката
на детските очи,
ме карат да тъгувам –
и по какво –
по снежните пътеки и снежните човеци
от детството,
по глъчта и звънките смехове,
с които се пързаляхме,
по обсебените в бяло вечери,
когато сгушен съм бродил
с топли и изпълнени с възбуда
нежни създания,
прегърнати, забързани към някой ъгъл,
към ароматна постеля,
към притъмнени дивани и тиха музика,
които смесени с последното питие
ни приканват да се любим....

Изгубих зимите на ослепителното бяло,
в което тичах останал без дъх,
готов да викам, да крещя,
да те имам, да коленича пред теб,
и да целувам дланите ти,
да вплитам пръсти в пръстите ти,
да танцувам с теб до припадък
в снежните преспи,
и след това да докосвам бавно
и безкрайно устните ти с ръце,
с бузи, с устни,
да роша косата ти,
и да чакам въздишката и погледа,
след които повече никакви думи не са нужни...

Електрическата топлина вече не ме сгрява,
а само изостря раздразнението ми,
изтръпването, чувството на тежест в главата,
трепереното на пръстите,
които шават по клавишите сякаш нервни мравки
не знаят накъде да избягат от вражеска атака,
и една и съща песен все се върти на компютъра,
едни и същи картини без предупреждение,
едни и същи въпроси без милост,
се изправят и ме сочат с пръст,
обвинението е ясно,
присъдата предизвестена....

Да затворя очи и да накарам гласовете да замлъкнат –
е единственото спасение,
и няколко дълбоки вдишвания и постепенни издишвания,
няколко опита за откъсване от натрапената нереалност
биха ме отвели там, за където отдавна ми е отречено правото да виждам.....

Ти не би ли дошла там, с мен,
макар че те изоставих,
не би ли се върнала в тихия пристан,
в градина с жълти, меки, угасващи листа на гинкгобилоба,
с пленителни преливащи цветове на зокум,
с малки бели розички,
и лек ветрец, носещ ухания отвсякъде,
не би ли дошла, за да погаля челото ти,
да прокарам ръка през косите ти,
да притворя очите ти,
да разтворя устните ти,
да се отпусна до теб,
и да те докосна с устни,
не би ли дошла да усетим как ритъма на дъха ни се слива,
как погледите ни потъват в безкрайното синьо небе
над нас,
как отлитаме, следвайки пътя на кръжащите птици,
ятото, което има собствен живот и сърцебиене,
ни праща знаци и ни усеща,
как и ние с теб ставаме едно цяло,
как през коленете ни, които неусетно се допират,
как през бедрата ни, които се преплитат,
как през гърдите ни, които се срещат при всеки дъх,
като вълни, приютяващи се на брега,
как през всяко кътче и сетиво на телата ни,
душите ни се любят....

Забранената градина – там се намирам и аз –
само не знам кога ще отида
и ще върна очите си, и ще върна ръцете си,
и ще върна гласа си, и ще върна сърцето си,
и ще ти пратя бял полет на облак
през далечния път, да те следва и пази,
докато и ти дойдеш там,
в моята забранена градина....