Невидимият дъх на самотата,
прокрадващ се в моминската ми стая,
изгаря спомени и влачи мигове,
които са безкрайно скучни.
Те оживяват в залеза на светлината
сред сивкавата здрачност на деня,
тела простират – мигове, а вечни –
и никога не свършват…
Никога!
Тук нищо, нищо не е същото:
покривката на кухненската маса,
избелена в прането на нощта,
отдавна недокосвана, бледнее в мрака;
попива тъмен прах и остарява
бутилката с червената вишновка…
Завесите – разпънати докрая,
изгладени до блясък, изсивяват
и шарят в сенки бялата ми рокля…
- - -
В катранената слуз на всяка нощ
изтръсквам непотребни спомени.
Нощта ги пие. От алкохолизъм
изтръпват вените й черни…
… А трайните секунди самота
приспиват с мисълта за вечност.