Не страдам от фалшив патриотизъм.
Така се случи - с корени в България.
Така е. И какво, че мойта риза
отдавна е единствена. И стара е.
Така е. От дантелите на баба
до тежките коси на дъщерите ми.
От туй, че мога да си меся хляба.
/Научих и децата си. Умишлино/.
Така е. От небето на асмата.
До слънцето във вълнената черга.
От българската врява на софрата.
До пиенето като за последно.
От на баща ми възлестите пръсти.
До старата му обич към земята.
/Пред нея само мисля, че се кръсти/.
До радостта на майка ми - децата и.
От мойта радост, дето спи оттатък.
До другата - почти семейна вече...
Не мога да ги спирам на вратата,
ако решат да тръгнат надалече.
Така е. Моят майчин егоизъм
предаван по дантели, хляб и вино
ако останат - ще им шие ризи,
ако заминат - ще заспи. Звавинаги.