автор: velar

Пияни есенни слънца
в тревите се търкалят,
тъй рано тръгва есента
по пътя кален.
И ни намига насмешливо
през рамо като стар крадец,
довиждане, врабченце сиво,
и ти, самотнико поел
по стръмнините на живота.
Съдбата като паяк си оплел
в безкръвни стихове,в шеги нелепи,
и в път замръкнал
под гранитна кота
в недостроен и оглушал тунел...

А в сините треви на есента
пияните слънца заспиват!