автор: Nadie

(продължение)

В общината настана мъртва тишина. До такава степен не я познаха, че хората пред вратата се развикаха, задето се прережда. През целия ден не свърши работа за пет пари. Не можеше да се концентрира.
Просто седеше пред напукано огледало, и се зяпаше. Очите й блестяха, лицето й грееше. От години не беше изглеждала така! „Под трийсет е, със сигурност”, мислеше си тя, а кафявите очи я преследваха натрапчиво. И парфюмът му – докато я носеше, за много кратък миг, я лъхна тънка нишка – не обилен аромат от напарфюмирани дрехи, а направо от тялото му – кратко и рязко. Вместо да рита и да го блъска, да беше го прегърнала. Да беше заровила глава на гърдите му и просто да диша, да диша... Арх. Тодорова тръсна глава – не беше привично за нея да губи контрол. По някакъв случаен сополанко, само защото...

- Пич, получи се! Дай ми една седмица и е наша.
- Видя ли,че няма нищо страшно, Джони! Действай! И умната!

Мина седмица, мина месец, а Анастасия не можеше да си върне равновесието. Джони. Заспиваше с мисълта за него, сънуваше него, събуждаше се с него. „Мамо, говориш си сама!”, й викаха децата и я сепваха от унеса на безкрайните монолози – разказваше му за нещата, които харесваше – книги, филми, музика, за пътуванията и малките детайли, които като моментни снимки се запечатват в съзнанието – онази хавлиена кърпа с щампа „двама влюбени се прегръщат на фона на залеза”, просната на телта пред цигански коптор в Пловдив. Или бабата с мотиката, яхнала Сузуки, притисната в широкия гръб на внук–рокер в едно Родопско село. Изпрати му стиховете си – твърдеше, че е поразен. Започнаха да се случват странни неща – хибискусът в ъгъла, избуял откъм листа, но никога не цъфтял, внезапно цъфна от главата до петите. Жълтото на есенните дървета бодеше очите й, всички минувачи бяха облекли най-ярките си дрехи. Дъждовните капки бяха оцветени всяка в различен цвят. Чуваха се всеки ден. Отначало сковано и за кратко. Постепенно разговорите ставаха все по-дълги - шушукане, спор, клюки, кикот или мрънкане – той на нейно дясно, тя на негово ляво рамо. „Обичам да си говоря с теб. Аман от празноглави, комерсиални жени. А видят джип, а им залепва релето и включват на автопилот. Един и същ сценарий за свалка всеки път! Как ме дразнят само!” Разказваше й и за работата си, главно за работата си, защото изглежда не правеше нищо друго, освен да работи. За Боса. Анастасия се стресна. Джони, дето я караше да се смее до сълзи. Джони – кълбото от енергия. Джони - мечтателя. Джони - нежния. Джони – дясната ръка на неприятния, нагъл тип, който се опитваше да й извие ръцете за парцела в Стрелбище – на мястото на детската площадка искаха да направят гигантски блок. Започна да изтрезнява, а цветовете на хибискуса окапаха.

- Айде бе, Джони! Два месеца минаха!
- Малко търпение, Бос. Работата е деликатна, трябва да се пипа внимателно. Това не са ти кучките от бардака на Лелята.
- Хем я омаза с кал от главата до петите като последния селянин и пак само за теб говори. Интелигентен си бил, не знам какъв си бил. Действай, че да пускам багерите, докато не е паднал снега.

- Ало, съншайн! – Джони с дълбокия, гърлен глас. – Един обяд?
- Сега не мога. Имам много работа…- Изтрезняла беше. Не трябваше да го вижда. Всъщност беше готова да умре на място веднага, щом го каза.
- Прати ми още от стиховете си тогава. Откак прочетох последните не мога да спя! Страхотна си! Всяка дума удря като плесница! Просто ме разтърси!
- Наистина ли ти харесват?
- Бейби, ти си талантлива, прекрасна, невероятна жена!
- Към колко ... за обяда? - гласът й трепереше.
- Йес, съншайн, правиш ме адски щастлив! Долитам в дванайсе и половина.

- Донесъл съм ти подарък. – Джони измъкна от джоба си пакет. Кристално слънце пръсна лъчи из залата. – И диск на Бил Уитърс – слънцето не свети, откак не съм те виждал. Това, разбира се, е свободен превод. -Джони с дрезгавия смях.
- Аз пък ти нося дискове и книги. И филм - италианска история, чакай само малко да ти разкажа - значи, връхлита той на кон, зелен кон, грабва я и я отвежда, и...
И пак се отнесоха в приказки, и не можеха да спрат, и си бяха самодостатъчни, докато кристалното слънце не заклони към залез.
- Все едно съм излязла от петнайсетгодишна кома! Ох, май прекалих с виното. Нещо не ми е добре.
- Искаш ли да взема една стая. Ще те гушна малко и ще ти мине...

- Копеле, знаеш ли как се разрева като свърши. Едва я укротих!
- Знам си аз кого да пратя. Ти си наш’та порно-гордост! Охраната да ми донесе диска, да видя кво си заснел. От утре имаш още десет процента, бате!
- И два свободни дни, че Силвия ше ме зареже вече! Колко време не съм се прибирал покрай тоя проект.
- Три да са. В понеделник те искам на линия, свеж и готов за бой!

- А тя ме цапоти с гнусно оранжево, по кожичките маже чак, лепи ми некви ваденки по ноктите, вместо да рисува и накрая – педесе лева! Ше я сменям. Цвети е намерила по-добра на Петте кьошета. Имало и козметичка, правела хубави маски… Ама кво ти е, коте? Много ми се виждаш замислен.
- Нищо ми няма, мацо, остави ме!
- Нали после обеща да ме водиш в Планета, пък четвърто уиски пиеш, блееш някъде... Не стига, че от сума време не сме излизали, ми сега все едно съм прозрачна. – Силвия нацупи ботоксови устни.
Джи ес ема на Джони завибрира:
- Абе, копеле, кво си ми пратил ти, бе! - Босът подсмърчаше. - Чакам да гледам порно, а то неква италианска история, дето се скъсах да рева. Начи, едно дете в концлагер с баща си, и баща му, разбираш ли, го спасява, обаче преди това отмъква майка му на кон, зелен кон и ...
Джони остави телефона на масичката да си подсмърча, обърна остатъка от уискито на екс и излезе, както си беше по риза. Силвия го изгледа тъпо. Беше адски студена нощ. Идваше зимата с присъщите й скреж, елхи, подаръци, късмети, камини, червено вино, фрирайд по лютите склонове на планините. И дълги часове шушукане, спор, клюки, кикот и мрънкане – той на нейно дясно, тя на негово ляво рамо. Под леденото кристално слънце, дето светеше с всичка сила право в ухилената му муцуна.