автор: flagumdei

Вчера, в три и половина следобяд,
седя си без работа и си викам:
Зарежи тоя вестник и, вместо да спиш,
що не вземеш за малко да погледнеш в душата си?

Ще приготвиш - си казвам - цигари в запас
и в оная бутилка май нещо остана...
То е близо, бе мързел, ще прескочиш дотам,
няма кой да усети, че всъщност те няма.

Е да, ама пътя едва го намерих -
де да знам откога не бях ходил натам.
Изпомръзнах, изкалях се, ожаднях
и а-ха да се върна, и - бях я уцелил.

Ау, колко се е срутила оградата - си казвам -
та който си иска си тъпче оттук!
Маса бурен наоколо, и боклук...
А вратата виси и поскърцва на пантата.

Не ми се влизаше изобщо, ама - на,
а пък и знае ли човек дали отново...
Прескочих свит на прага спомен
и...трябваше да седна за кураж.

Мазен мухъл пълзи по стената, и паяци;
лъха мирис на сяра и черен козел.
Подът долу - изгнил, от тавана тече
и...защо ли така ми се вижда празно?

Какво съм пилял и какво не съм пазил,
какво съм убил и какво съм продавал,
какво съм изхвърлил и какво са ограбили
вече няма значение - пусто и празно е.

Аларма ли да й монтирам - не е вила
Кола не е, та да я застраховаш!
Я, по-спокойно - викам си - без нея може
и - даже нощем да боли - не се умира.

Е, върнах се обратно и едва
успях да хвана сериала по "Ефира"
А-а, за душата ли...? Не се умирало.
Но...живял съм, нали? Жив съм, а?