автор: krasavitsa

Тази май беше започнала да го влудява. Сутрин, щом отвореше очи, светът му се виждаше на парчета. Масата се състоеше от крака и плот, всеки крак живееше собствен живот, а плотът, макар и цял, също се състоеше от четири ъгъла и всеки беше сам за себе си.
По същия начин виждаше и столовете, печката, леглото си, улицата, къщите. Разпарчетосваше ги, проучваше ги, а после се опитваше да състави цяло от парчетата. Единственото, което не можеше да види на парчета, беше морето. То само беше цяло, единно, всеобхватно и всепоглъщащо. Преди да се запознае с нея, го ползваше за къпане. Сега се хвана, че не му се ползва. Само го наблюдаваше. Привличаше го целостта му.
Историята започна в нета. Запознавайки се, стигнаха до снимките. И тя му изпрати снимка на едното си око. Дясното. Веждата я нямаше. Каза, че било по-практичното и разумното, защото било по-далеч от сърцето, а и сега било време за дясна политика. Какви асоциации правеше само… заинтригува го. Не можа да го прецени хубаво ли е. Око като око. Гледаше през него, не в обектива. Попита я защо не му изпраща нормална снимка. А тя попита – кое е нормално? И така се започна. Отначало успя да получи всичко дясно – окото, ухото, ръката, стъпалото Но трябваше да си ги спечели. Играта го завладя. Трябваше да си заслужи всяко парче от нея. И то по странен начин. Задаваше му въпроси. Той отговаряше. Ако отговори правилно – според нея, разбира се, получаваше снимка. Ако са на различни мнения, започваха спор, който понякога траеше с дни. Даваха си време за проучване на литературата по въпроса и събиране на доводи и доказателства. Получаваше още едно парче-снимка, ако я победи в спора. Снимката на дългата й руса коса получи като награда за бърз и правилен отговор, а на стъпалото – вместо ритник, когато той стана нахален.
Тя беше разсъждавала над много неща от живота, трябваше да признае – повече от него, макар и да бяха на една възраст. А и знаеше повече от него – макар неохотно, и това трябваше да си признае. И все пак нещо й се губеше. Като да бе живяла досега като домашно цвете. В саксия. Това сравнение не можеше да му излезе от главата. В нея имаше нещо много затрогващо… толкова мъдра беше за някои неща, а за други – направо наивна. Май невинна беше по-точно да се каже. Така или иначе, играта продължи няколко месеца. Беше предизвикателство да печели всяко следващо парче, за да може да състави накрая пъзела.
Веднаж си зададе въпроса – и какво, като я сглоби? Ами ако е грозна? Не, грозна не беше думата, вече не. Достатъчно си бяха говорили и по този въпрос, за да знае, че понятие “грозна жена” не съществува. Съществува “грозна за мен”. Онова, необяснимото, което те кара да не приемаш черти, които за друг могат да бъдат даже привлекателни. Нали за всеки влак си имало пътници?
Както и да е, тя всъщност беше успяла да превърне външния си вид в негова цел за постигане. И той се беше хванал. Това, което в реалното пространство се споделяше безусловно, безгрижно, безплатно и лесно, тя направи трудно за постигане. Трудно, но интересно. По пътя към външния й вид срещна много пречки, някои от които засегнаха мъжкото му самолюбие. Но и научи много неща, сега си даваше сметка. Сети се за източните мъдреци – едва сега започна да разбира какво означава доста странното за западните хора твърдение, че целта не е толкова важна, колкото пътят към нея. Да си поставиш за цел да знаеш как изглежда някой – наистина, смешна цел. Но колко много му даде пътят към нея…
Изведнаж осъзна, че никое реално познанство не му беше давало толкова много, колкото това виртуално познанство. И, макар и да имаше вече всички парчета, изглежда щеше да си остане виртуално, защото последният им разговор завърши малко странно. Получи и последното парче от нея, но не се чувстваше удовлетворен, защото, колкото повече парчета получаваше, толкова повече разбираше, че сглобяването им няма да бъде лесна работа. Разстоянието между двете очи, или между носа и хубавата й уста не му беше известно. Пъзелът не беше като детските играчки, по-сложен беше. Това разстояние носеше огромен заряд, както разстоянието между тях двамата.
Всъщност, каза си, дори и да е грозна за мен, струваше си. За много неща се замислих, много неща научих. Какво толкова? Всяка игра си има и край. А накрая тя пак беше станала загадъчна. Каза, че било дошло време за обединяване. Остави го да се чуди как да обедини парчетата и не му обеща цяла снимка. Трябвало да се възстанови цялото, така му каза. И излезе от нета.
Възстановяване на цялото… Реши, че това е последната й загадка, и отиде да погледа морето. То беше цяло, сигурно щеше да му подскаже нещо.
По същото време, на висок наклонен хълм, завършващ с отвесни скали, и тя наблюдаваше морето. Беше гладко, тихо, примамливо… а и решението беше взето… Освободи лоста на спирачките. Инвалидната количка тръгна по наклона, набирайки скорост. С красив жест разпусна дългите си коси, и когато полетя – за пръв и последен път в живота си, над морето проблесна златна дъга.