автор: Usmiv4ica

Давех се.
Водата завихряше цветни талази
над накъсаните ми движения.
Не се страхувах.
Той е на брега,
с очите си, които ме обичаха,
с думите си - омайни приказки.
Ще ме измъкне.

Давех се.
Водата е солена като сълзи
и с горчивина на житейски опит.
В дробовете тя е паническа липса.
Той е на брега -
черен силует на фона на слънцето.
Не виждам очите му,
но усещам раздразнението
от несръчността ми.
Ще направи ли нещо?

Давех се.
Стихията блъскаше,
удряше,
заслепяваше,
рушеше.
На брега е останала само сянката му.
Сенките не помагат.

Давех се.
Счупи се детската ми наивност.
Натрошиха се момичешките ми илюзии.
Когато се разруши и любовта,
се вкопчих в черното въже
на житейския цинизъм.

Сега обичам дълбоките води.
Ние, плуващите там,
помним предишните си животи,
не нарушаваме личните си пространства
и се разбираме почти без думи.
Защото дори един живот се живее трудно,
а няколко?
Още виждаме сенките на брега.
Там някъде са и нашите,
но предпочитаме плуващите отражения.
Ние почитаме боговете,
но разчитаме единствено на себе си.
И когато събираме
лунно и слънчево сребро и бисери по вълните,
се чувстваме като богове.

Но сме хора
и все още таим един страх -
че някой ще се дави
и няма да намерим в себе си
силата на достатъчно доброта,
за да го спасим.