автор: Tiranozavar

Те са три. Три са. Мария, Мариола и Марионета. Мария е пълна. Мариола е мека. Марионета – висока и остра. Мария е тъмна. Мариола е червенокоса. Марионета с къса коса. И гласовете им се преплитат.
Драскащият тембър на Мария с ниския, стряскащ глас на Мариола и накрая, и двата погълнати от стройната Марионета. Обичат вино. Червено. И леко. Обичат мартини. Прозрачно, с маслина. Обичат даже и джин, когато всичко друго свърши. Виното прави устните им пухкави, телата им безплътни. Мартинито удължава пръстите им, свива към гръбнака коремите. Джинът. Джинът изсветлява зениците, вкаменява ги.
Текила, разбира се. Понякога текила. Чашата потъва в плътната длан на Мария. Издига се до устните и гърлото й поема течността. Чашата полита нагоре, чертае артистична извивка във въздуха, преди да се разбие в стената. И оттам да плиснат стъкла и капки. После Мариола. Хубавите й с цвят на вишна устни, с остър ръб и непокорната брадичка под тях. Хубавият на вкус, с повърхност на ягода език, който облизва ръба на чашата и близва малко от соления й палец. Текилата изчезва зад снежнобелите зъби, хапе леко бузите, пари хранопровода, свива сърцето. И чашата полита. Като освободена струя вода, бликнала сред непосилна жега. Чертае кула, а после елипса, а после стъклото се блъска в стената и парчетата се смесват с тези на Мария. Накрая Марионета. Дългото й и бяло като топола тяло. Тънките й, с прозрачни пръсти и снежна кожа, ръце. Дланта й. Хладна като метал, със силна и уверена хватка. Стъклото, което смело търкаля отражение в бюстието й. После шията. После студеният му съсък потъва зад клепачите и чашата е изпита до дъно. Изсъхнала полита нагоре. Следва траекторията на Мария, колебае се, объркана от погледа на Мариола и накрая намира свое място. На стената увисват три мокри петна.
Мария говори. Тя обича да говори. Тя може да говори. Гласът й става по-тих, и по-тих, и по-тих. Две уши и две глави се накланят към нея. Защото на това място Мария плаче. Тя винаги плаче на това място. Когато разказва как... Как той, за който останалите две са слушали. “Нали знаете, момичета, казва Мария, нали знаете кой е той?!” Кой е, кой е той, отвръща заядливо Марионета, да не е Господ? Мариола се смее, киска се и щраква над главата си с пръсти, за да извика отново бармана. За още три.
Три от същото, казва някакъв мъжки глас без силует, три?
“6!,” отвръща Мария. “По две от същото! И никакъв той повече не ме интересува. Аз живея в женски свят. Малък женски свят. С един диван и едно куче. И кучето навира муцуна в лицето ми, и иска да бъде прегръщано”. “Какво бе това”, прихва отново Мариола. “Прегръщано?! Прегръдка! Не съществуват вече такива неща, Мария. Няма ги онези ръце, които прегръщат смело, онези рамене, които пазят сигурно, онзи гръб, който здраво седи зад теб. Всичко се спихна”.
Спихна се, това е, допълва Марионета и почесва носа си. “Спихна се. Да пием за това. Земното кълбо ще се свие като изсъхнала гъба и един Той от небето с дима от цигарата си ще я разнесе в пространството”.
Това е, допълва Мария, това е! “Да пием, момичета!”.
И трите чаши се издигат към устните на трите жени, и трите питиета потъват в телата им. После говори Мариола. Косата й пада върху раменете, крие трептенето им. Тя не говори за той, нито за тя, нито за тях. Нито за ние. Мариола говори за аз. “Аз ще покажа какво мога, ще покажа, ще покажа”, казва Мариола, пали цигара, и продължава “Аз ще... после аз ще... а след това аз ще...”
Стига с това бъдеще време, съска Марионета и надига втората чаша. Стига сте хленчили, стига сте плакали, стига! Лицата ви приличат на отмити отражения от дъжд, подпухнали сте, не преличате на нищо. Трябва да се стегнем. И трите! Вижте на какво сме заприличали. Ама, хайде да се видим една друга.
И Мария оглежда Мариола. Мариола оглежда Марионета. А Марионета забива любопитните си живи зеници в Мария. Три лица. 6 очи. С еднакъв цвят. И устни с еднакъв цвят. И на вкус еднакъв. И тела, почти еднакви. На третото питие. Видяхте ли?, пита Марионета.
Какво да видим, казва стреснато Мария, какво видя ти? Та, аз съм на 50 вече, момичета. На 50. Само глезените ми стегнати, само раменете ми правилни.
Ах, престани с тази фантазия, ах Селинджър – ироничната Марионета. Хайде стига с това “устата ми хубава, кожата ми розова, очите ми зелени”. Кожата ти пожълтяла, тенът ти блед, устните ти треперещи. Сърцето нощем спира, нали Мария, нали? Спира ли сърцето нощем, когато се будиш стресната и се питаш - коя ли бях? Спира ли?
Мооооммммичета, процежда Мариола, момичета. Дайде по-спокойно, по-спокойно. Ние сме три жени, в разцвета на силите си, със спокойна страст и поносима топлина. Просто седим в този бар, говорим. Без истерии. Не сме на 20 вече, нали?
Не сме, казва уверено Мария и стреснато се оглежда, сякаш това не е нейният глас. Та, аз имам син на 25, какво хубаво и стройно момче. Нали ми е хубаво момчето, Мариола? Нали?
Хубаво ти е детето, хубаво като теб, отвръща Мариола и вдига втората си чаша. Марионета си играе с пръстите. Палец до палец. Показалец до показалец. Твърдят, казва Марионета, че ако ръката ти е плътна, тежка, страстта ти е огромна, поглъщаща. Другите две жени оставят чашите и обръщат длани към очите си. Марионета поглежда дланта на Мария и сочи с показалец линиите. Ето тук, казва тя и описва линията покрай палеца, ето тук пише, че си страстна и властна жена.
Хаха, смее се театрално Мария и повтаря още по-високо – Хахахаха.
А в моята ръка какво пише, пита Мариола. Кажи ми, скимти тя, кажи ми Марионета, какво пише в моята ръка?
В твоята ръка пише, надява сериозна физиономия Марионета, че ме излъга за онзи мъж и че не си го напуснала ти, а той ти е теглил една.
Момиичета, крясва Мария. Момичета, нали си обещахме вече, никакви мъже между нас. Нали? Никакви мъже с тела като плужеци, с пипала като октоподи между нас. И ще останем трите до края. Ей така ще посрещнем края на света. Мария се изправя на масата и изпъчва гърди. Ей така ще го посрещнем смело. Нали? Мария поглежда Мариола, Мариола поглежда Марионета, а Марионета дърпа Мария обратно на масата.
Мария, спокойно, моето момиче, спокойно само, нали преди всичко се разбрахме за спокойствието. А то започва с тишина. Затвори хубавата си уста, стисни хищните си зъбки и замълчи.
Жените мълчат. Мария гледа Мариола, Мариола гледа Марионета, а Марионета прави знак към бармана.
Сметката ли, казва някакъв глас без силует.
Сметката ли, киска се Марионета, момичета, плащаме ли си сметките ние? Жени като нас винаги си плащат сметките, крещи Мария и отново се извисява над двете жени. Аз съм на 50 години и съм платила и своята, а дори и чужди сметки! Марионета се присяга към Мария, връща я обратно на масата и отваря портмонето си. Какво има в това портмоне, казва Мариола. Какво да има Мариола, отвръща Марионета. Стари, изхабени банкноти със съмнителна стойност. Като нас, казва Мария и отново се изправя. Ние сме старите пари, носталгичните стари пари, разбрани само от ценители, пазени само от разбирачи. Ние сме горди знамена. Развейте всички знаменааа. Мариола отново се присяга и връща Мария на масата. Мария млъква. Ивлин Уо, нали?, казва Марионета. Този прекрасен, заразен хубав Уо. С онзи прекрасен, заразен, пандишпанов роман “Завръщане в Брайдсхед”, нали? Да, казват трите в един глас и зениците им греят като въглени. Май делишъс, май диар... , казва Мария. Мария, престани, казва Мариола. Защо да престане, намесва се Марионета. Нека изкрещим, че ние харесваме мъжките момчета, онези непримиримите, със смело сърце и доблест, с чиста съвест и бърз ум. Ние никога не сме харесвали онези мъже с крехки и фини тела, онези мъже, които... Момииичета, казва Мария. Да, казват и трите в един глас. Ние сме жени на място и не обсъждаме гейове, нали? Да, казват и трите в един глас.
Сметката!