автор: miela

Цял живот бягам.
Бягам от родителите си, бягам от мъжете си, бягам от децата си, бягам от сестрите си, бягам от братята си, бягам от сянката си, бягам от себе си... В бягството си искам да намеря нещо отдавна забравено. Толкова съм привикнала да бягам, че ми е трудно да се спра и да се погледна в очите. А там се е скрило онова малко мило същество, от което бягам цял живот.
То търпеливо чака своя час и неуморно чука на вратата на съзнанието ми. Но аз съм загубила ключа от бързото бягане.
Ако спра дали ще видя, колко много съм загубила в напразно тичане наоколо?
Ако се спра дали няма да се блъсне в мен някой друг бягащ?
И, ако е така, дали да не опитам?
Ако поема риска и спра да бягам може и да разбера, че съм обичана.
И че няма смисъл в бягството.
Защото, бягайки от себе си, не стигам никъде.
А аз просто искам да бъда щастлива.