Метална съм
като малко роботче,
състоящо се от хиляди
остри, сиви частички, които
обаче не са броня.
И толкова силно ми се иска
да напиша "метални сме",
но помежду ни има милиони галактики,
как да знам дали няма да
сбъркаш Слънцето си.
Усещам как хартията и мастилото свършват,
но думите изсушават устата ми.
Не мога да преглътна и ме боли под езика.
Английският летен дъжд пък не спира
да ме ръждясва отвътре.
Знам, че ако някой не се появи сега,
после може да е твърде късно.
И се чудя колко брони ще трябва да сменя,
преди да дойде моят Щит.
А накрая се опитвам да си представя
ъгълчетата на устните ти
и може би колко са дълги миглите ти,
но металното въображение не достига.