автор: Dimi

Загадъчно край мен се преподреждат
звезди, сърца, изпитващи ръце,
поляга вятър в спуснатите вежди,
и мъчи се душа да събере.
Къде е, дето никой не завежда
до мястото с най-светли небеса,
тупти във слепоочието вечност,
безкраен дълг, зает ми от пъстта.
А някой може просто да ме сложи
във малкия си джоб и да реши,
че всичко е игра на разнокожи,
отвън светът е друг и не тежи.
Аз искам само миг да ми е лято
сред зимен ден, когато най-мълчи
морето и не ми се вижда ясно
как идва пак спасителният стих.