автор: luna

Пак рисувам лице на момиче.
Заиграва под веждите блясък,
розов цвят от надежда изтича
и потъва във нежния пясък
на река, обуздана в косите.

Щом рисувам лицето на мама,
във умората четка потапям.
Двата въглена парят до болка,
вечна зима в косите добавям.
За на деждата цвят не остана...

В миг изчезва лицето на мама
и усещам, че аз съм самата.
От платното ме гледа съдбата.