Ти...
Аз ли съм?
Аз ли съм Ти?
Някъде, времето
някак...мълчи.
Изгреви.
Залези.
Тихи мъгли.
-Чуваш ли?
Не... Всичко мълчи.
А песента на лъчите,
пронизват...
дълбаят...
Оксиженът на чувствата,
прогаря метала.
Луд диамант
изгарящ, както твоите пръсти
докоснали с огън
моята кожа.
Бяла до искреност.
И утрото става
по- светло от клада.
Светлина.
-Усещаш ли, колко е топло?
Страст.
Страст, като въглени.
Горят по всяка пора на кожата.
Ще ми кажеш ли :
-Спри се!
-Няма!
Нека горим.
Нека...поне мъничко още,
да бъдат мечтите ни топли.