автор: VUI4O

Някой до мене прошепна:
"Опиши я.Там горе Тя е вълшебна
.
И ръката ми подлата трепна,
сетивата ми се изостриха,
нещото в гърдите се скъса,
потече по моите вени, заклокочи
и се спусна към нервните пръсти....
....Тя скочи!

Слушайте:
Тя стои на скалите.Крачка напред
,отдръпва се после се втурва.Наглед,
сякаш невинно танцува,танцува ,танцува
А обвил жило около кръстта й
страха дава й воля.
И в коленте ураганен възкръсва
бъдещ сънен копнеж по несбъднати полети.
И така зареяна ни по-малко,ни повече
от земята погледната,
Тя прилича на облаче!
Слушай:
Красива!това всъщност е без значение
Като всичко което не побира душата човешка
и този скок е ненужно умение.
Защото и на практика и на теория
това е с думички простички казано Траектория.
И така до мига в който оня поет безкрил
с нерви оголени
не описал несъвършенно,съвършенството на полета.
После чрез същите Траектории
птиците срещали са земята,
скачали са поетите с главите надоле,
преборили едно крехко съмнение:
"Полетяхме ли?!Не! Но свободни сме по рождение!"
Боже ,тази алчност по полета,тази себичност,
да се рееш, да се превърнеш в птица,
в частица от небето пространно...
Това, Безгранична, е груба измама,измама,измама!

Тихо!Като мъртво вълнение
сред покоя шепот се носи:
"Послушай ,Безмерна, не скачай.
Аз ще вдигна морете до нозете ти боси!"
Морето,морето морето!
Нощ дълбоколунна.Скръбна
една звезда понесе се надолу,
подобно юноша порасна,
но миг преди да падне
поколеба се и...угасна.
Скалата наскърбена фея
събра последни сили
и гмурна се след нея.
Започваше вечерен прилив.
От писъка на мойте колене
пред красотата ти във пясъка заровени,
заглъхна бурното море.
Не казвай нищо.Много ме боли!
Стоя във пясъка погребан.
Ала щастлив!Защото знам,че ме боли за Тебе!
И още:
Не вмярвам в твоето море.
Моретата не са така дълбоки,
че да удавят чувствата ми на дете.
....Страхът се претворява в стреме.
Обяздила смутеното небе.
Тя скочи!
За първи път стремеше се към мене!
...Морето.Развяло синия си креп,
прииждащо,отстъпващо,така омайно.
В безсилие да бъде теб,
за да разбули белите ти тайни.
И аз не мога да те разгадая.
Във всяка гънчица на дивната усмивка
опитвам неумел да припозная
сърцето си.И непознато го изливам в стихове
с които меря близостта ти в устни
във камъни и кожи тъмнотенни,
във ужаса ,че мога да пропусна
зениците си отразени
в очите ти смарагдово зелени.
Морето.Най-синьото от всичките поднебия.
И най-голямото излишество без тебе!

Искам да да й напиша нещо
с което да я запазя.
Дори с омраза,ах дори и с омраза!
Неповторима е всяка дума,
помитащо всяко чувство в нея.
Една строфа само...
И после да онемея!

Тихо!До себе си кротоко въздишам:
"Невъзможна е тя".А после крещя:
"Престани.Нека някой друг я опише
и тъй като ти си безнебен,
опиши себе си"
Слушайте:
И аз преди години бях море
обгърнало русалка ненагледна.
Но земетръс разкъса ме на две,
разцепи се пръстта и ме погълна.

Русалката измисли си крака,
помами я земя богата,южна.
В реалността е винаги така-
подпочвени морета са ненужни.

А аз се разбушувах,зинах с паст
и задълбах надолу към недрата.
Разплисках дивата си страст
и угасих ядрото на Земята.

Света създаден е от женски две ръце.
Божествени!Когато си отидат,
изригва нечие отблъснато сърце...

...Така се раждат нови Атлантиди!!!