автор: pasata

Понякога животът ни е толкова тъжен,
и безучастен, и примирен,
и има мигове, в които искаме
да спрем и да помълчим -
просто да помълчим...
Понякога се чувстваме безсилни
да докоснем сърцето на обичния ни -
близък, приятел, любим,
заключил плача дълбоко в себе си
и скрил недоизказания страх,
и недоразкритата мъка,
но пак протягаме ръка
с надежда да разтопим стената ледена
на самотата
и да дарим поне малко от топлината си,
и да открием в очите му отново
и блясъка, и откровението, и близостта...

Понякога ни се иска да поплачем
и да си признаем собствените грехове,
и да покажем, и да извикаме,
и да изпеем, и да раздадем
сърцето си на тези,
които обичаме.

Светът е пуст без нежността,
и съпричастието, и прегръдката,
и няма победи, и няма чудеса,
ако не бъдат споделени,
нима краткият ни миг от вечността
има друг смисъл, освен
съкровения пламък на обичта.