автор: nig

понякога стъпвам леко
и притварям вратата
внимателно
сякаш да не събудя някого
а къщата ми е празна
и прозорците й са тъмни
няма никой
само дъхът ми
напластен по стените
вибрира тихо
а погледът ми
дълбае дупки по вратата
и ги запълва с очаквания
езера от очаквания
които понякога преливат
докосват ме
и после се оттеглят свенливо
стоя по средата
на цялата тази пустош
и не изпитвам нищо
а би следвало да вия от болка
и да чувствам
хладните тръпки на самотата
по кожата си…
изхвърлих дебелите брони
и удавих страховете си
в някаква тъмна
нихилистична гадост
но колкото и да се опитвах
не можах да изтънея достатъчно
за да мина през
онова шибано иглено ухо
зад което ме чакаше
един прекрасен нов свят