автор: neraida

Времето отново спря за мен,
замръзна в миниатюрната клепсидра.

Заобиколена съм от
черни сенки,
статични ветрове,
дим от погребални клади.
Просвистява тънката коса
в ръцете на скелет нероден.
Избягах далеч от
присмехулни призраци
опечалени приятели,
кървави спомени...

Но все още си мисля понякога,
че трябваше да дойда с теб,
в последния ти първи полет,
а после и отвъд реката...
Вместо да остана на брега,
продала тялото си
за чаша пелинова нежност,
предала душата си
на нищото...

Отдавна не чувам
плясъкът на крилете ти
през стреснатите нощи,
в които псувам луната.