автор: penkastefanova

Есента е толкова зависима.
Лятото безчинства по чардаците,
лятото е весел непрокопсаник,
запилян безцелно по чукарите.
Лятото е босоног обесник
с ходила подбити и наръбени
от стрънта и „бабините зъби”
през онези тъмностволи вечери
на „стражарски и апашки” подвизи.
В онова задъхано шушукане
безотточни погледи… И сигурно
на онази непохватност трепетна,
до премала нагнетила въздуха,
се разпукват пакостливи мълнии.
Толкова за жизнените сокове.

И заспиват листите прошарени.
А на сутринта са вече пътници.
Есента празнува прощъпулник.
Тя е тъй отчайващо зависима.
Не достигат нощите на дните и
да разресват смуглите си сънища.
Всичко е така непроницаемо.
Няма спомен за цвета на времето.
То е до сълзи неузнаваемо.
Циганското лято вие кошници
да си скрие топлина открадната.
То като сахан е калайдисало
слънцето на живите илюзии
върху паралията на дните си.
Толкова за жизнения минимум.

Есента е тъй докрай зависима:
по средата между две нашествия -
още неоплакала стърнището,
а в хамбара пълно със суграшица.
Зимата, снижена в сеновалите
храносмила бялото знамение.
И мъглата е безкрайно истинска.
А след нея няма нищо повече.
Пролетта е нещо недействително -
песничка от хора на капчуците,
от далеч, далеч - не е за вярване.
В нафталин коприната е скътана
чак до следващия път. За някого.
Толкова - за жизнените стимули.