автор: apollyn

Усните ми ще са здраво стиснати, а аз ще се усмихвам. И ще падам. Все по-надолу и все по-назад. Към себе си. А хората край мен ще са се вкопчили в грамадни и съвсем малки парченца свят, вярвайки, че могат да сътворят всичко наново.

Седя на ръба на света и го наблюдавам с любопитството на дете. Гледам как се разпада, как се размива. Частици свят прелитат край мен, а аз дори не се опитвам да ги уловя. Чакам… Чакам самият ръб да почне да се разпада, за да пропадна в мрака и аз. И няма да се опитам да се задържа като другите. Ще пропадам все надолу, сред отломките вселена… Усните ми ще са здраво стиснати, а аз ще се усмихвам. И ще падам. Все по-надолу и все по-назад. Към себе си. А хората край мен ще са се вкопчили в грамадни и съвсем малки парченца свят, вярвайки, че могат да сътворят всичко наново. Какъв е смисълът?

Седя на ръба на света и се рападам. А той е цял. И аз се опитвам да скрия сълзите, които потъват в бездната. Капка след капка солен живот. Протягам ръка, за да ги уловя, а те се стичат по пръстите ми, опитват се да сгреят посивялата ми кожа. Защо? Защо ми е тази топлина, която изчезва само за миг. Сякаш целувка се плъзва по дланите ми- една сълза се опитва да сгрее и тях. И какво от това? Искам да вали… Тежки капки дъжд, подобни на струйки кръв, които се изливат от небето. Облаците кървят, а синевата се счупи…

Седя на ръба на света и се взирам в тъмнината. Хиляди образи танцуват там. Демони преследват щастие из мрачните коридори на слънчевите лъчи. Тъга изтича от вените на дете, в чиито очи гори огън. Аз бягам из странен лабиринт, в чиито стъклени стени някой пренася картините от калейдоскоп. Искам да уловя последния образ, но не мога. И аз тичам след него в мрака, а тялото ми лежи на ръба на света…

Седя на ръба на света и събирам в себе си цветовете му. Обагрям се ту в алено, ту във виолетово, ту в отровата на горчивината. В мен се изливат емоции, опитват се да запълнят бездната, разплискват се по странните й стени и се стичат все надолу. А долу ги чака безбрежен океан от сълзи. Изливат се отгоре му и той се разгневява. Вълните му се удрят в стени от камък, а ситни пръски от този океан избиват по ръбовете на очите ми…

Седя на ръба на света и протягам ръка. Слънцето блъска лъчите си в гърба ми, а аз се вглеждам в разтворените си пръсти. За кого протягам тази ръка? За какво? За помощ, за подкрепа, която да ми откажат? Светлината нахлува между пръстите ми. Удря се с ярост в мен, опитва се да разбие очертанията ми, за да навлезе в мрака. Но капки светлина се стичат по очертанията ми. И подобни на сълзи те мият страните ми с надеждата да ме събудят от този болезнен сън…

Седя на ръба на света, а той се рони под мен. Малки камъчета се срутват в мрака. И, затичани след своите братя, със ситни стъпчици измерват стените на празнината, която се е ширнала пред тях. И тяхното напред е моето надолу. И тяхното настояще е моето бъдеще…

Изправям се на самия край на света. Стоя изправена, а стъпалата ми са наполовина тук, наполовина отвъд. Поклащам се леко ту напред, ту назад. Тялото ми не знае къде иска да бъде и за първи път между двете крайности може би избирам средата. Поне в този миг, поне сега…

Изправям се на самия край на света. И изправена се опитвам да сграбча звездите. По-висока от света, на крилете на собствения си ум… А сърцето ми ме затваря. Сграбчило мрака отвъд, то чупи крилете ми, оскубва черните им пера едно по едно с насладата и любопитството на малко дете…

Изправям се на самия край на света. Люлея се между себе си и онова, което изгубих. Всичко онова, което потъна в бездната. Безкраен танц на ръба на света, в който тялото ми преследва себе си по стъпките на лудостта, която отдадох на всичко зад гърба си…

Изправям се на самия край на света. И той се врязва в мен. Разсича ме. Всичко зад мен умира. Усещам тътена на разпадащата се реалност, която се опитва да се вкопчи в мен. И тя се плъзга по стъклените ми черти. Аз й се изплъзвам и тя изтича покрай стъпалата ми. Като вълните нощем, когато бродех по брега на онова море, което ми се струваше безбрежно. И то беше моята любов. Към теб, към всичко онова, което бе тогава…

Изправям се на самия край на света. И това не е моят свят, защото моят си отиде. Разпадна се и аз се вкопчих в ръба му, за да не се разпадна и аз. Но паднах в тъмното. И падах, падах… Стигнах това място. Този ръб, този свят. Сега танцувам на ръба му с радостта на малкото дете, че вселена съществува…

Изправям се на самия край на света. И искам да го сграбча, да го събера в шепите си. И да не го оставям да изтече между пръстите ми като времето. Люлея се на ръба на света. Не знам в коя посока да поема. Да рухна ли назад сред отломките? Дали да не се гмурна в мрака напред? А в шепите ми пясъкът изтича. Последните прашинки време лепнат по дланите ми и чакат с надеждата да се отронят… Мигове. Събрани около стъпалата ми. Изтекъл сребърен пясък време…

Изправям се на самия край на света. Разтварям се, изсветлявам. Подобно на цигарен дим, аз се извивам назад, напред и се блъскам в стени. А светът се рони под мен и аз се роня с него….

На ръба на света… Свивам се на кълбо в опит да попреча на студа да проникне в мен. Но той се просмуква, попива в мен, разлива се във вените ми и ме приспива. Толкова ми се спи… Не! Не искам да затворя очи, не искам да се оставя на другите сънища, не искам пак… Няма значение… Този студ… Боли.
Не мога да го прогоня…

На ръба на света… Тялото ми изстива, разделя се с топлината си, а тя се разлива в бездната. Изтича като реалността, като времето. Не ме оставяй… Моля те. Не иска да ме чуе. А аз… Аз, свита на кълбо, се опитвам да се вкопча в отиващата си топлина.

На ръба на света… Затварям очи и се опитвам да си спомня. Искам да си спомня какво бях, коя съм сега, какво беше ти за мен. Виждам думите да препускат по бели листа. Черни думи, черни тела, които се преплитат в налудничаво празненство. И те пируват над съзнанието ми, над празния ми ум. Твоят образ бяга нейде пред мен и аз се опитвам да го уловя. Чертите ти… Размиват се, но все така ясни се врязват в мен и със зъби късат плътта ми.
На ръба на света… Свитото ми тяло се бори за глътка въздух. Задушавам се в сълзите си, треперя в студа, който извиках сама. А образите танцуват пред очите ми и аз знам, че нито един от тях не е мой. Те принадлежат на реалността, която се изплъзна и изтече в бездната. Усмихвам се на болката с цялото щастие, което ми е дарила. А тя се е надвесила над мен и като призрак започва да се вмъква в тялото ми…

На ръба на света… Звездите умират. Заедно с мен. Заедно с онова, което съм сега. И аз се раждам. Но мъртвите звезди няма да светят отново. И небето стене, защото е само. Защото дори облаците паднаха в мрака на бездната, до която лежа. Тежки капки дъжд се отронват от очите му, за да се стекат по кожата ми. Топъл летен дъжд слепва частиците време, сред които лежа. Превръща ги от мигове в часове и спомени, които в топлия порой се свличат в тъмнината. И аз забравям…

На ръба на света… Дъждът отмива мислите ми. И с празен ум, аз се изправям, за да прегърна бездната. Искам да скоча и да уловя всяка малка мисъл, всяко хрумване и да оставя големите да си отидат. Дъждът се стича по тялото ми, а мокрите ми дрехи се превръщат във втора кожа, която ме изгаря. Последният ми спомен. Не си е отишъл. Прашинка полепнала по мен. Не иска да се откъсне. Първото "обичам те" в онзи порой…

На ръба на света… Аз стоя и се вглеждам в бездната, която се е ширнала пред мен. А тя ме вика. Протяга ръце и се опитва да ме сграбчи. Затварям очи. Искам да запуша ушите си с ръце, да спра този безумен зов. Тихи шепоти се изплъзват от пресъхналите ми устни, а капки дъжд нахлуват в мен. И аз отново казвам "обичам те" със същата вяра, че небето ще спре да плаче. Отново протягам ръка и сграбчвам протегната срещу мен…

На ръба на света… Всичко се разпада. Няма брегове, нито стени. Отломки от мъртво време. Минало, което няма да се превърне дори в спомен. Вглеждам се в този оазис на изгубената реалност. Моята отломка съзнание… И аз съм там… Моята сянка остана единствена на това парченце земя. И тя ми маха… За сбогом… А някъде надолу ме очаква всичко онова, което изтече през ръба. Протяга ръце към мен. И в моето напред- онова, което беше надолу преди толкова много време- аз също протягам ръце...