автор: Lorena

Подпирам се на небето,
дъх не ми стига,
дрехите ми висят по тялото,
а катакомбите някъде долу
крият лицето на времето.
Момиче събира дрехи
от простора
и очите ứ попиват от светлината,
кожата ứ е прозрачна,
а зениците големи.
Никъде под слънцето
това момиче
няма да се роди отново.
И болката от раждането
на жени
не ще заимства
от това тяло,
от тази прозрачна кожа
и големи зеници.
Боли ме от това.
Искам да има момичета,
които да се повтарят във времето
като цветята.
Искам всяко родено момиче
да има свой образ и подобие.
А майките- да обичат момичетата си.