автор: Ficho

“Покани ме дяволът, старият дявол...”
Христо Смирненски

Преди години, още бях студент,
душата – в зъбите. От кожа и от кости.
Без лев във джоба, от нема’й къде,
поканих вкъщи дявола на гости.

И той дойде. Часовник “Картие”,
чепици лачени и ластични тиранти,
бастунче, шал и дълго цигаре
от кехлибар. Същински франт.

– Добре дошъл във скромната ми стая.
Сам виждаш, аз съм нещо като Фауст.
Ала за знания отказвам да играя.
При нас и знания и изпити – Бог дал.

Прониза ме със огнени очи,
и тежки зарове от слонска кост извади.
В знак на учтивост аз изпуснах малко дим
през ноздрите си, според етикета в ада.

Изхвърлих фаса в пепелника от кристал.
Той хвърли кент. Аз хвърлих десперада.
Той хвърли фул. Аз хвърлих генерал.
Бе изненадан, но не се издаде.

Ала видях, че е готов. Разколебан,
а по челото му се стича пот на вади.
– Какво ми гледаш? Лицемерен протестант!
Те, протестантите, отиват в ада!

Така до полунощ. Уви, малшанс.
Прибра той заровете си, лишен от дар и слово.
Ех, неграмотна, кукурузена душа!
Аз имам същите. Обаче със олово.

Накратко, тръгна си обран, горкият дявол,
поел под лампите на “Витошка” пеша,
а за залог във гардероба ми остави
най-черната си, пъклена душа.

Премерих я, но малко ми е тясна.
Аз просто по-широко съм скроен.
Не вярвате ли? Бих ви я показал,
ала не я обличам всеки ден.