автор: EvaYamon

Динка влетя в стаята разплакана и се хвърли при мен да излее мъката си. Бях изненадана, никога не бях я виждала такава. Нищо не ми каза, само хълцаше и подсмърчаше и не искаше да си покаже лицето.
- Хайде де, кажи какво се е случило, Динка, - опитвах се да я успокоя, но безполезно. Тя само се още повече разридаваше.
Разбрах, че й е нужно да се изплаче, и я отведох в коридора, за да не я гледат любопитните от класа.
След някое време тя все пак се успокои и, все още хълцайки, ми разказа:
- Бях при тях, долу...
- Е? Какво, нещо каза ли ти?
- Да. - Тя придоби едно ужасно мрачно изражение. - Каза ми да престана да го преследвам.
- Как? Как можа? - Аз бях не на себе си от възмущение.

Нейният "избран" беше от друга паралелка и класната му стая беше под нейната. Всяко междучасие тя се опитваше уж случайно да попадне там, все под някакъв предлог - или да пита за отговори за теста по география, или дали биоложката ще изпитва, или пък кой ще ходи на екскурзия. Тамошните ученици не бяха твърде дружелюбни с нея, задяваха я, когато идваше, присмиваха се тихичко и зад гърба, и в лицето й, гледаха да я изкарат смешна пред класа си, но едновременно с това й се правеха (не много убедително) на добри приятелки, естествено с цел да узнаят тайните й и да ги изклюкарят на всички. Тя разбираше това и все пак се престрашаваше всеки път, опитваше се да изглежда наивна и добронамерена за тях, само и само да види обожаемия си.

Беше го видяла за пръв път на 15 септември, когато всички се събираха по класните си стаи. Един бог знае какво толкова бе харесала в него, тя и самата не можеше да обясни. Беше най-обикновено момче, симпатично на вид, височко, слабичко и необщително в компанията на момичета. На моето скромно мнение, такива в училището имаше хиляди. Но Динка разпалено твърдеше, че такъв като него няма в целия свят, и едва не припадаше от възхищение към персоната му. Познаваше ли го? Естествено, че не. Всичко, което знаеше за него (малки и неважни подробности - като това, че по съботите ходи да играе волейбол с двама от неговия клас и едни други приятели, че обича сиво и не понася розово и светлосиньо, че не му се отдават много биологията и литературата, но че е страшно добър по математика, информатика и история, и т.п.), всичко това бе събирала като пръснати трохички от всички случайни и неслучайни познати - някого бе помолила да разузнае, защото имал връзки в този клас, друг бе питала сама (по-често без да признава своята субективност по отношение към въпросното момче), понякога прибягваше почти до криминални действия - бягаше от час тъкмо когато "техните" (хората от неговия клас) бяха на физическо, и с надежда, че стаята им е отключена и може би негови неща са останали вътре, с трепкащо сърце влизаше. Имаше случаи, когато наистина успяваше нещо да узнае - така, например, успя да вземе номера на телефона му (който така и не използва от страх) от случайно забравения на бюрото дневник. Учудващо е, че не бяха я хванали нито веднъж.

Аз се смях през цялата време на нейната отчаяност, въпреки че дълбоко в себе си даже малко завиждах на пълноценността и богатството на живота й. Тя се радваше като дете, когато успяваше да го види, смееше се, пищеше, подскачаше и като безумна ме прегръщаше. Когато не го виждаше, беше толкова сладка в своята меланхолична замисленост. Ако той приближаваше до нея, тя страшно се плашеше и лицето й започваше ту да бледнее, ту да червенее; криеше се зад мен и, надничайки, питаше дали е минал. А когато той отминаваше, тъжно въздишаше. Такава беше тя, такава беше влюбеността й - безоблачна, странна, смела и в същото време ужасно притеснителна, надяваща се и упорита, тъжна и замечтана - с една дума, отчаяна. Всъщност, абсолютно същата, както на много други момичета в училището. Може би и както моята, минала вече отдавна - цяла година преди това.
Забравих да кажа, че аз бях с една година по-голяма от нея, в по-горен клас, но същата паралелка, затова и се познавахме. Тя мен ме беше намерила и приела като приятелка, защото беше такава открита и доброжелателна, искаше да дружи по възможност с всеки, а аз я бях приела, защото бях без претенции за приятели и не отбирах, не отказвах в дружба на всеки, който искаше - и без това искащите не бяха много. Аз винаги си бях по-немногословна и малко затворена, а това обикновено смущава хората. Но не и Динка, защото, както вече казах, тя си беше твърде открита за всеки човек. Чудех й се как успяваше да не се озлоби срещу света - с нейната наивност той вече отдавна да я бе пречупил.

Динка идваше и при мен някои междучасия или през свободните часове, аз често й запълвах времето, когато тя не можеше да види възлюбения си. Нямах нищо против, не го смятах за използване. Такава бях и аз едно време.
Но сега се беше случило нещо по-особено - преломният момент в любовта й, знаех това. любимият й беше забелязал как го гледа и се бе досетил какво иска от него. Нищо учудващо, само слепият не би видял това. Казал й бе да го остави на мира, с други думи - че не я харесва. Също нищо особено. Просто шансът за споделеност именно при любов, каквато беше нейната, бе нищожен. Пък по какъв начин й го бе казал - по-груб ли, по-лек ли - имаше ли значение?
Сега за нея оставаше или да го намрази, или да намрази себе си. Или да продължи да е влюбена, което всъщност не пречеше и на двата вида омрази. Очаквах, че ще каже нещо от рода - че мрази все някого или нещо в себе си. Във всеки случай не и че е равнодушна. Обаче тя, след като поплака още малко, промълви тихо:
- Знаеш ли, все едно ми е.
- Какво?
Тя вдигна глава и в очите й се прочете познато безпокойство.
- Какво още се е случило? - Досетих се аз.
Динка въздъхна.
- Изпитаха ме по биология и не можах нищо да кажа. Едвам ми върза тройка. После по физическо ме удариха с топка по главата и на два пъти се спънах и паднах ... и си ожулих и двете колена, защото не гледах къде вървях ... после на контролното по математика само гледах цях час листа и така и не написах нищо. Госпожата се ядоса и ми писа двойка. И през целия час ме обвиняваше в мързел и нехайство, постави ме за пример - че такива като мен били дърпали и училището, и въобще цялата страна надолу.
- О, божичко! - Възкликнах аз, но тя още не беше свършила.
- После един от нашия клас дойде да ме закача, уж само на шега ми взе дневника (този, тайния) и почна да го чете на глас. И аз избягах и не се върнах до края на часовете. Като се върнах, ми казаха, че са ми писали отсъствие и забележка. Почнаха да ми се карат и да ми се присмиват. Казаха, че знаят вече какво съм си писала в тайния дневник и че съм мислила само за любов, а не за учене. И дойде и класната ни и каза същото. Аз не им отоворих нищо, само си взех нещата и си тръгнах. Те даже не ме попитаха какво ми е. Първо чаках и при теб да свършат часовете, но ти не излизаше и дойдох тук ... - Тя пак се разплака.

Аз не знаех какво да й кажа. Беше ме ужасно срам, че в такъв важен момент дори не се сещам как да я утеша. Но ... не знаех, просто бях забравила всички думи. Плахо я погалих по главата (тя се беше в пуловера ми и усърдно го мокреше със сълзи) и тежко въздъхнах.
Динка накрая престана да хълца.
- Знам какво си мислиш, - проговори тя, изтривайки мокрите си зачервени очи. - Много глупаво е да се реве заради момче. Аз заради него всичко оплесках. Глупаво е. Глупава съм. Но не се безпокой за мен - всичко ще е наред.
И преди да успея нещо да кажа, тя бързо-бързо избяга, влачейки раницата след себе си.

Въздъхнах пак. Трябваше ли да я гоня? Наистина сега е твърде безумна, помислих, щом забрави, че не съм от първа смяна, а от следобед (вече половин учебна година) и ме е чакала да изляза. Май сега е безполезно нещо да й говоря, пък и какво ще й кажа? Върнах се в класната стая и реших по-късно, като се прибера, да й пиша един и-мейл и тогава вече да се разберем.
Ето тук беше голямата ми грешка. Трябваше непременно да я настигна и да й кажа, че е глупаво не да страда, а да се засяга от всичко това. Трябваше да стана за нея онази необходима опора в деня, когато всички възможни нещастия се бяха струпали върху нея.
Аз обаче си помислих, че наистина ще й мине само` по себе си. Глупаво! Глупавата бях аз, че забравих колко чувствителна беше тя. Да, тя беше влюбена както всички други, но беше стотици пъти по-впечатлителна. Не бих казала, че бе слаба, крехка и нежна - тъкмо обратното, тя беше много по-силна по дух, иначе би си седяла спокойно на мястото и би си плакала и страдала в ъгълчето, както го правят всички други. О не, трябваше да го предвидя!
Часът беше започнал едва преди пет минути и аз, малодушната, спокойно седях и даже с интерес слушах какво разказва учителката. Тъкмо тогава аз и целият ми клас чухме, че навън нещо става. Беше необичайно шумно и тревожно. Надникнахме през прозорците - всички се изсипваха на двора и гледаха нагоре, към покрива на училището. Разтревожи се и госпожата и решихме и ние да излезем.
Докато се спускахме по стълбите, се смесихме с други класове и успях да чуя долитащи реплики:
- Някакво момиче ... към 10-ти клас, май ... щяло да се хвърли от покрива ...

И тогава осъзнах. Динка, Динка, нима това беше тя? Милото, веселото и добродушното момиченце, което никога не бе пожелало зло никому. Тя ли беше се решила на това? Затворих очи за момент, главата ме болеше ужасно. После изведнъж се втурнах напред, разбутвайки всички по пътя ми. Тичах мислих какво ще й викна, надявах се, че ще ме изчака.
Постепенно започнах само това да си мисля: "Динка, изчакай! Моля те, още малко ме изчакай ..."
Но тъкмо на последните стълби пред изхода чух викове, пищене отвън. Сърцето ми сякаш падна и пропадна надолу.
Излязох бавно. Всички вече гледаха долу, стълпени в кръг около нещо ... или някого. После бавно тълпата се отдръпна и всеки ужасено гледаше там, в центъра на разширилия се кръг. Нямаше съмнение - това беше Динка. Или някога е била.

Гледах и не вярвах. Не изпитвах съжаление, тъга, нищо. Само ужас. Не можех да си я представя такава - с толкова скръбно лице, лежаща, сякаш хвърлена, а не хвърлила се. Усещах се страшно виновна за случилото се ... позорно виновна.
Динка, която живееше живота си с пълнотата на едно дете, бе прекършена. Спомнях си като през сън как невинно се смееше, как тъжеше, плашеше се или се изненадваше. Как оживено за нещо ми разказваше. Или как замислено мълчеше. Тя просто беше жива. Сред всичките мъртви души в училището такива като нея бяха бели врани. Тя беше разграничена от незнанието какво да прави, равнодушието, стандартните постъпки и думи, присъщи на всички останали, уви, и на мен. Аз също бях недотам силна духом, че да й бъда достойна подкрепа.
И ето, сега тя лежеше мъртва, още по-мъртва от всички нас, мъртвите души ... и някак необяснимо стотици пъти по-жива. Защото нейната постъпка нямаше да бъде забравена.
Да, въпреки че знаех колко глупаво е да се самоубиеш заради несподелена любов и нападки в класа, въпреки че всеобща истина е, че животът е най-голямата ценност и с нищо не заслужава да бъде отнет, въпреки че ужасно съжалявах и се обвинявах, че не успях да я спра, някак си непостижимо аз даже малко й ... завиждах. Завиждах й за нейната отчаяност. Че тя успя да пробие стената на приетото и скучното еднообразие, успя да извърши нещо особено. Толкова типично за нея.

Когато се прибирах към вкъщи и вече излизах от вкъщи в този ден, видях на изхода да стои злощастният избраник на Динка. Стоеше до оградата и гледаше към мястото, където тя беше лежала. И, изненадващо за мен, прочетох в погледа му същото, което аз почувствах, когато я видях мъртва. Той също разбираше и завиждаше. Осъзнах, че не беше само той. Значи затова тогава, когато беше се хвърлила от покрива, тълпата толкова дълго я гледаше заедно с мен и нищо не правеше, не помръдваше ... Значи накрая ние, мъртвите души, осъзнахме какви сме.
Минах покрай момчето с гордо вдигната глава, стъпвах бавно и твърдо. То ме погледна виновно. Успях само горчиво да се подсмихна, докато го гледах в очите. "Мисля, че сега разбираш, колко много си под нея" - пронесе се в мислите ми.
Той бавно наведе глава, сякаш бе разбрал и съгласно кимваше. Ах, Динка, Динка, какво направи ти с нас?